17.
— Дай ми медальона, Лия — след закуска Луиса застава над мен с протегната ръка. — Моля те.
Аз въздишам.
— Не мога, Луиса.
— Но… Лия! — очевидно я вбесявам. — Погледни се само! Изтощена си до смърт!
Смея се, съзряла ирония в забележката й.
— Убедена съм, че видът ми не е много привлекателен, но да ти призная, Луиса, това ме безпокои най-малко от всичко.
Казвам самата истина. Нямам сили да се тревожа за външния си вид, макар да знам, че не изглеждам добре. Очите ми парят от безсънната нощ, не помня кога за последен път съм се сресала.
Луиса се взира в мен с присвити очи.
— Знаеш какво имам предвид. Не може да продължава така. Опасно е да яздиш недоспала.
— Добре де, Димитри настоява да яздя с него, за да не блъсна Сарджънт в някое дърво, ако това ти е притеснението.
— Не е това. Знаеш, че не е — сяда до мене тя. — Притеснявам се за теб. Ако ми дадеш медальона само за няколко часа, ще можеш да си починеш, за да пътуваш спокойно. Бих го направила за теб, Лия. Наистина.
Не ми е останала никаква сила, ала все пак успявам да й се усмихна и да я хвана за ръката.
— Убедена съм, че е така, и съм ти благодарна, Луиса. Но можеш ли да сложиш ръка на сърцето си и да ми обещаеш, че у теб медальонът ще е на сигурно място? Сигурна ли си, че той няма да намери пътя си до мен, за да може Самаил да ме използва като своя Порта?
На челото й се появява лека бръчка и аз разбирам, че тя наистина желае да ми го обещае. Иска го и то най-сериозно. Но накрая никоя от двете ни не се изненадва, когато приятелката ми изрича:
— Не. Не мога да ти го обещая, но мога да опитам.
— Не е достатъчно, Луиса, макар че високо ценя предложението ти. Честно — поклащам глава аз — Медальонът е само мой. Ще остане на ръката ми докрай. Няма да го предам никому доброволно. Все някак ще успея да се справя.
Тя кима и ми подава чашата си.
— Тогава изпий това. Ще ти е нужно.
Поемам чашата и внимателно отпивам от топлата течност. Кафето щипе езика ми, но аз се надявам, че ужасният му вкус ще е достатъчен да ме държи будна през останалата част от деня. Преглъщам го тъкмо навреме, защото Едмънд започва да събира конете.
Луиса се отправя към животните, а аз ставам и тръгвам да търся Димитри. На път към останалите от групата съм, когато той се появява в тръс, яхнал великолепния си жребец.
— Готова ли си? — пита.
Кимам за потвърждение, тъй като не се доверявам на собствения си глас. Колкото и да съм изтощена, Димитри продължава да ме привлича. Той скача на земята, уловил с една ръка високата част на седлото.
— Първо ти.
Досега не ми бе идвало наум, че не съм яздила с друг човек от дете, когато се настанявах между краката на татко.
— Но… как ще… Как ще седнем и двамата? — мъча се да потисна надигащото се в душата ми смущение със съзнанието, че се изчервявам. Усмивката му е похотлива.
— Съвсем просто; сядаш отпред на седлото, а аз се намествам зад теб.
Той се навежда към мен и е толкова близо, че усещам дъха му — мирише ми на мента. Устата ми пресъхва.
— Надявам се, няма да възразиш?
Вирвам брадичка и отвръщам:
— В никакъв случай.
Поставям крака си в стремето и му хвърлям лукав поглед.
— Дори мисля, че ще ми е много приятно.
Когато се повдигам на седлото, забелязвам възхищението в усмивката му, а миг след това той вече е зад гърба ми, бедрата му стискат моите, а ръцете му държат юздите, като ме подпират от двете страни. Побиват ме тръпки от главата до петите.
Докато се придвижваме в тръс към останалите, Соня ми хвърля продължителен поглед от гърба на коня си, който е завързан за този на Едмънд. Очаквам да ми викне, да ми се моли, да ме придумва. Ала не го прави. Седи съвършено спокойна и може би поради тази причина никой не се опитва да ме предпазва от нея, както правеха вчера. Знам, че би трябвало да чувствам облекчение от мълчанието й. Ала ако трябва да опиша с думи онова, което чувствам в началото на днешния ден, няма да използвам думата „облекчение“. И най-слабата утеха, породена от Сониното мълчание, се изгубва напълно при спомена за воднистосините й очи и техния празен, присмехулен поглед.
Веднага щом подреждаме конете един след друг и хвърляме последен поглед на бивака, ние тръгваме през гората. Днес напредваме по-бавно, тъй като трябва да водим за юздите два коня без ездачи — моя и Сониния, — и не след дълго започвам да се питам що за идея ми е хрумнала да яздя един кон е Димитри.