Че е приятно, приятно е. Там е работата. Ако пътувах на собствения си кон, трябваше да съм непрекъснато нащрек, да внимавам да не изпусна групата и да объркам посоката. А сега прекарвам деня в полусънно състояние, като ту влизам, ту излизам от него. Колкото по-навътре навлизаме, толкова по-гъста става мъглата и накрая ни покрива отвсякъде като саван, пропъждащ и най-слабата светлина по пътя ни.
Тъй като няма слънце, не е възможно да кажем дали е ден, нощ или здрач. Не ми се иска да безпокоя Димитри е подобни въпроси. И най-после това изгубва всякакво значение. Остава ни само да пътуваме, независимо кое време на денонощието е, докато стигнем морето, което ще ни отведе в Алтус. А аз трябва да остана будна, докато пристигнем там.
За първи път от много часове се чувствам наистина будна и осъзнавам, че причината е Хенри. Застанал е в далечината, добре прикрит зад дърветата и аз можех изобщо да не го забележа, ако не бях разпознала в него Хенри. Но, разбира се, това е той. Дори зад милион листа, зад милион клони и милион дървета пак щях да го намеря.
Поглеждам към малката рекичка, където останалите са откарали конете на водопой. Поглеждам назад в очакване Хенри да си е отишъл, ала той е там. Стои на същото място, където го зърнах преди миг, но този път е поставил пръст на устата си, с което ми прави знак да си мълча. После ми маха с ръка да отида при него.
Хвърлям поглед към останалите от групата, които са се съсредоточили в животните и в собствените си нужди, за които трябва да се погрижат, преди да продължим пътя си. Няма да усетят, ако се отделя и ги оставя за минутка, така че не мога да пропусна тази възможност. Ще се възползвам от момента, в който бих могла да разговарям с брат си за първи път, откакто си отиде от нас.
Вървя към дърветата в края на малката поляна. Когато стигам до гората, не се колебая нито за миг и влизам в шубраците. В същото време Хенри се обръща и потъва навътре в гората. Не се учудвам, че може да върви. Смъртта го е освободила от парализираните крака и от инвалидния стол, който винаги е бил и негов приятел, и негов затвор.
Гласът му литва в мъглата и стига до мен:
— Лия! Насам! Трябва да поговорим.
Аз тихичко го викам, защото не искам другите да разберат, че съм се отклонила.
— Не мога да се бавя, Хенри. Чакат ме.
Той изчезва зад едно от многото дървета, ала аз чувам гласа му:
— Няма да се бавим, Лия. Ще поговорим само минутка. После веднага се връщаш.
Навлизам навътре в гората и най-после стигам до дървото, където го зърнах последния път. Отначало мисля, че въображението ми играе номера поради умората, защото там го няма. Но после го виждам да седи на един пън вляво от мен.
— Хенри.
Мога да изрека само името му. Страхувам се да не изчезне, ако му заговоря и грубо наруша околната тишина. Той се усмихва.
— Лия. Защо не дойдеш да седнеш до мен?
Звучи ми както обикновено и аз не се боя да го видя тук, в моя свят.
Заложбите ми в Отвъдното, както и пророчеството крият разнообразни и непредвидими тайни. Трудно ми е да се изненадам след всичко, което съм видяла досега.
Приближавам се и сядам на дънера до него. Поглеждам в очите му. Те са същите като преди — тъмни и дълбоки. Това са очите на баща ми, изразителни и топли, и за миг ме обзема такава тъга, че ми се струва, че няма да мога да си поема дъх.
Съсредоточавам се, защото не знам колко време имаме, за да си говорим на четири очи.
— Толкова се радвам да те видя, Хенри! — протягам ръка да докосна гладката му буза. — Не мога да повярвам, че наистина стоиш пред мен.
Той се кикоти. Кикотът му литва в гората, лек като дим.
— Разбира се, че съм аз, глупаче! Дойдох да те видя.
Лицето му става сериозно, той протяга малката си ръка и ме прегръща през рамото досущ като малко дете.
— Липсваше ми, Лия.
Вдъхвам мириса му — още го помня: сложна смесица от момчешка пот, стари книги и много, много години тишина.
— И ти ми липсваше, Хенри. Повече, отколкото си представяш.
Оставаме за миг така, после аз с неохота се отдръпвам.
— Виждал ли си мама и татко? Добре ли са?
Взира се в очите ми и този път той протяга ръка и ме докосва по бузата. Връхчетата на пръстите му са топли.