— Да, и двамата са добре. Толкова много имам да ти разказвам! Но си твърде уморена, Лия. Ти не изглеждаш никак добре.
Кимам с глава.
— Не мога да спя. Нали разбираш, Душите. Вмъкнали са се в групата ни. Обсебили са Соня. — Протягам ръка към него. — Сега само аз мога да нося медальона. Така че не бива да заспивам, Хенри. Докато стигнем в Алтус и се срещнем с леля Абигейл.
В погледа му се чете и жал, и съчувствие.
— Да, но щом настъпи мигът, няма да можеш да се бориш с Душите, дори сега не си в състояние да го направиш, ако не си починеш.
Той сяда още по-близо до мен.
— Склони глава на рамото ми. Само за малко. Ако затвориш очи само за няколко минути, ще ти е по-леко да пътуваш нататък. Ще те пазя, обещавам.
Той, разбира се, има право. Никак не е лесно да балансирам между необходимостта да се защитя от медальона и тази да се подготвя, в случай че Душите ме нападнат. Ако си почина, ще съм готова да посрещна всяка опасност от тук до Алтус. А на кого бих могла да се доверя повече отколкото на обичния си брат, който рискува живота си, за да скрие списъка с имената на ключовете, така че Алис да не може да го използва в своя изгода и в мой ущърб?
Облягам глава на рамото му и вдишвам мириса на туиденото му сако. От тази ъгъл гората изглежда странна — издължена от двете страни, тя внезапно се превръща в нещо чуждо и тъмно, което едва разпознавам. Оставям клепачите си да се затворят и изпадам в прелестната пустота на съня — ценно за мен състояние поради простия факт, че през последните нощи е било тъй далеч от мен.
Бих искала да кажа, че чувствам миг на покой. Че успявам да открадна няколко минути за почивка и вероятно е така. Ала следващото нещо, което усещам, е ожесточения вятър наоколо. Не, не се изразявам точно. Вятърът вее през мен — породен е от някакъв прастар източник, който се отваря отвътре навън.
В главата ми нахлува повей от морето по време на многото лета, които като деца прекарвахме на острова. Тъкмо там двете е Алис се научихме да плуваме. Изправяхме се на плажа, където вълните се втурваха и облизваха краката ни, удивявахме се на мощта, е която водата дърпа огромно количество пясък навътре към морските дълбини и ни оставя пред изровената бездна. Чувствам се по същия начин. Сякаш нещо вътре в мен се е разтворило и оттам някой издърпва всичко значимо за мен и го запокитва в някакво прадревно място, като ме превръща в празна мидена черупка, захвърлена на морския бряг.
— Лиия! Къде си, Лия!
Гласовете долитат отдалеч. Нямам сили да отворя очи. Освен това рамото на Хенри, на което съм опряла страната си, ми вдъхва такъв покой, такава сигурност. Бих искала да остана така още дълго.
Ала луксът да спя не ми е разрешен. Нито да проявявам невежество. Някой здраво ме разтърсва, после грубо ме зашлевява по лицето, аз се сепвам и се събуждам.
— Лия! Какво правиш? — дочувам гласа на Луиса и се хващам, че се взирам в нейните светлокафяви очи.
— Почивам си. С Хенри.
Думите ми звучат завалено и неясно дори в собствените ми уши.
— Лия… Лия, чуй ме — говори ми Луиса, а Димитри и Едмънд се показват зад нея, като едва си поемат дъх, сякаш досега са тичали. — Хенри го няма. Подлъгали са те да навлезеш в гората!
Макар че съм в унес, вътре в мен се надига негодувание.
— Той е тук — настоявам аз. — Пази ме, докато спя, а когато си почина, ще ми разкаже всичко, което трябва да знаем, за да стигнем благополучно в Алтус.
Ала когато се оглеждам за Хенри, виждам, че не седя върху сухия дънер, както си мислех. Проснала съм се на земята сред окапалата шума. Оглеждам пространството около Луиса, около Димитри й Едмънд. Хенри го няма. Никога не е бил тук.
— Но аз го видях. Само преди минута.
Бързам да стана от земята и Димитри се втурва да ме подхване под мишницата. Само след миг възстановявам равновесието си. Тогава бавно се извъртам в кръг и оглеждам дърветата, за да зърна поне малка следа от брат си. Ала някак си осъзнавам, че го няма. Никога не е бил тук. Заравям лице в дланите си.
Димитри ги издърпва и ги държи в своите ръце.
— Погледни ме, Лия.
Но аз се срамувам. Да се оставя да ме прикоткат да заспя! Да разреша на Душите да използват любовта ми към Хенри! Поклащам глава.
— Погледни ме — той пуска едната ми ръка и накланя брадичката ми така, че да виждам само мастиленочерните му очи. — Вината не е твоя. Разбра ли? Не си виновна. Ти си по-силна от всекиго от нас, Лия. Но си човешко същество. Цяло чудо е, че не попадна под влиянието им по-рано.