Тя поставя стрелата, опъва тетивата, а ръцете й треперят от усилието. Стрелата излита и вибрира във въздуха, после безшумно се приземява в тревата на няколко метра от мишената.
— Уф! Достатъчно унижения за днес, какво ще кажеш? — и без да дочака отговор, продължава: — Да откараме ли конете на водопой при езерото преди вечеря?
— Добре — отговарям аз, без да си правя труда да помисля върху предложението й; нямам никакво желание да се откажа от свободата, която ми предлага Уитни гроув, и да я разменя срещу стегнатия корсет и официалната вечеря в къщата.
Мятам през рамо лъка, събирам стрелите в мешката, прекосяваме стрелбището и се отправяме към конете.
Яхваме ги и ги пришпорваме през полето към проблясващата синева на езерото в далечината. Прекарала съм толкова много часове върху гърба на Сарджънт, че да го яздя, се е превърнало в моя втора природа. Докато се движим нататък, се наслаждавам на тучната зеленина, простираща се във всички посоки. Наоколо не се вижда жива душа и самотният пейзаж ме кара за кой ли път да изпитам дълбока благодарност за спокойния пристан, който Уитни гроув ми предоставя.
Докъдето ни виждат очите, е само поле. Наслаждаваме се на усамотението, което ни е нужно, за да яздим, облечени в мъжки бричове, и да се упражняваме в стрелба с лък — и двете занимания трудно биха се вписали в обичайното ежедневие на две млади лондончанки. А тъй като помощната къща в Уитни гроув е доста старомодна и не е подходяща за живеене, в нея се преобличаме за езда и сегиз-тогиз пием чай след напрежението от тренировките.
— Ще те изпреваря! — вика Соня през рамо.
Вече е набрала доста голяма преднина, но мен не ме е грижа. Давам й малко предимство, ала продължавам да я считам за равна на себе си, макар в случая да става въпрос само за някакво си надбягване с коне.
Пришпорвам Сарджънт и лягам на шията му, а той раздвижва мускулестите си нозе и полита в галоп напред. Гривата му ме близва по лицето като черен пламък и аз за кой ли път се възхищавам на лъскавата му одежда и превъзходния му бяг. Доста бързо настигам Соня, но леко дръпвам юздите и оставам точно зад задницата на сивия й кон.
Тя води парада, когато двете прекосяваме невидимата нишка, бележеща финала на всички наши надбягвания. Конете намаляват скоростта си и тя ме поглежда през рамо.
— Най-после! Аз печеля!
Усмихвам се и насочвам коня си към нея, а тя спира на брега на водоема.
— Ами да, беше само въпрос на време. Станала си превъзходна ездачка.
Тя сияе от удоволствие, когато слизаме от конете и ги повеждаме към водата. Докато те пият, ние стоим и мълчим, а аз се радвам на факта, че този път Соня не е останала без дъх. Вече ми е трудно да си спомня времето, когато се боеше и не искаше да се качва на кон, камо ли да го пришпори в галоп през хълмовете, както правим поне три пъти седмично.
Щом конете утоляват жаждата си, ги повеждаме към стария орех, израснал досами водата. Завързваме ги, сядаме на буйната трева и се подпираме на лакти. Вълненият брич, който нося по време на езда, прежулва бедрата ми, ала аз не се оплаквам. За мен е удоволствие да съм с него. Само няколко часа ме делят от вечерята с общността, когато цялата ще съм в дантели и коприна.
— Лия? — долита до мен гласът на Соня, подет от лекия ветрец.
— Хмм?
— Кога ще отидем в Алтус?
Обръщам се и я поглеждам.
— Не знам. Предполагам, веднага щом леля Абигейл се убеди, че съм готова да пътувам, и изпрати да ме повикат. Защо питаш?
Само за миг винаги ведрото й лице сякаш помръква от безпокойство и ми става ясно, че тя си мисли за опасностите, които ни дебнат при търсенето на липсващите страници.
— Искам всичко да свърши по-бързо, това е. Понякога… — тя извръща поглед и се взира в тревите на Уитни гроув. — Ами понякога цялата ни подготовка ми се струва безсмислена. Сега не се намираме по-близо до целта си, отколкото в началото, когато за първи път стъпихме на лондонска земя.
В гласа й долавям необичайна нотка и внезапно усещам съжаление, че, обзета от собствените си неволи, обсебена от собствената си загуба, не ми е хрумвало да се поинтересувам от нея, от бремето, което тегне на плещите й.
Свеждам поглед към тънката ивица черно кадифе около китката на ръката й. Медальонът. Моят медальон.
Дори когато е на нейната китка, за да бъда защитена, не мога да отпъдя желанието си да усещам меката гальовна панделка от кадифе, приятната хладина на диска върху кожата си. Странният афинитет, който чувствам към него, ми тежи като воденичен камък на шията, ала в същото време той е и моята кауза. И така е от мига, в който ме откри. Протягам ръка към нейната и се усмихвам, ала усмивката ми е тъжна.