Сваля най-напред едната обувка заедно е чорапа ми, после другата. Когато с крака си усещам пясъка, грапав и студен, Луиса се изправя. Хваща ме за ръка и мълчаливо ме дърпа към водата.
Не съм загубила всичките си способности. Дори докато залитам зад Луиса към водата, не преставам да се питам как ще стигнем до Алтус, каква е следващата ни стъпка. Но нямам никаква мотивация да задам този въпрос, нито дори да се чудя твърде дълго. Оставям се на Луиса, която ме дърпа към вълните, докато накрая те заливат краката ми до глезените. Водата е мразовита и когато пръстите ми потъват във влажните несигурни пясъци, усещам нещо подобно на болка, примесена с радостна възбуда.
Вятърът носи из въздуха Луисиния смях и той сякаш литва над морето. Тя пуска ръката ми и навлиза по-навътре, пълни шепите си с вода и я пръска във всички посоки като малко дете. Но аз продължавам да усещам липсата на Соня — тя би трябвало да е във водата, да се смее и да се радва, защото заедно изминахме дълъг път и вече се приближаваме към Алтус. А всъщност Соня е като затворник, охранявана от Едмънд и Димитри зад нас. Мъката в душата ми се бори с възмущението и няма значение кое от двете ще вземе превес, защото така или иначе тази битка е обречена.
— Почакай…
Луиса прекъсва играта с вълните. Застава на един-два метра пред мен и се взира в далечината през леката омара. Проследявам погледа й, но не виждам нищо. Докъдето стигат очите ми, се стеле мъгла и се слива със сивото море и пустото небе.
Но Луиса със сигурност вижда нещо. Взира се продължително напред, после се обръща към Едмънд и останалите.
— Едмънд? Това ли е… — тя не довършва изречението си, а отново обръща поглед към морето.
Аз поглеждам назад към групата и виждам как Едмънд бавно се приближава към нас, а очите му са вперени в същата посока. Той нагазва във водата, без да обръща внимание на факта, че е с ботуши, и спира точно до мен.
— Ами да, госпожице Торели. Мисля, че сте напълно права.
Макар че изречението му е адресирано към Луиса, той сякаш говори на всички ни и в същото време на никого.
Обръщам се към него.
— Права за какво? — усещам езика си надебелял.
— Права е за онова, което вижда — отвръща той. — Ей там!
Поглеждам натам, накъдето се взира и той, и да! — нещо тъмно си проправя път през вълните към нас. Може би се дължи на недоспиването ми, ала с приближаването на предмета внезапно ми става страшно. Той е чудовищен. Огромно и тромаво нещо, което поради безшумното си плъзгане по водата е още по-страшно. В гърдите ми се надига първичен ужас и аз съм на път истерично да запищя, когато предметът пробива и последната пелена от мъгла, паднала над морето.
Луиса се обръща към нас и се хили.
— Виждате ли? — Тя театрално се покланя и ни сочи с ръка пътя към нещото, което тихо се поклаща във водата. — Колесницата ви очаква!
И тогава всичко ми става ясно.
Вълните ту ни повдигат нагоре, ту ни смъкват надолу и аз не мога да разбера защо съм си мислила, че пътуването през океана ще бъде по-леко от язденето. От известно време сме в открито море, но не мога да кажа точно откога; небето продължава да е сиво както преди. Нито по-светло, нито по-тъмно. Това ми говори едно-единствено нещо — че нощта още не е паднала.
Дори не се опитвам да следя какво разстояние изминаваме. Умората ми е твърде дълбока, за да мога да мисля трезво, освен това мъглата скоро поглъща брега. Не съм съвсем сигурна, но ми се струва, че се движим в северна посока. Ритмичното полюшване ме приспива и внезапно в мен се надига неразумното желание да скоча във водата, за да избягам от хипнотичното люлеене на борда.
Качихме се на лодката скоро след като тя спря на брега. Едмънд и Димитри скочиха в нея, сякаш най-естественото нещо на света е някоя лодка внезапно да се появи от мъглата и да ни отнесе, без всякакви обяснения, към някой остров, който не съществува на нито една карта в цивилизования свят. Ала аз се питам откъде ли е знаела, че ще сме тук.
Питам се също какво ще стане със Сарджънт и останалите коне, макар че Едмънд ме успокои с думите: „Ще се погрижат за тях.“ Питам се и кои са фигурите, облечени в плащове, които безшумно гребат отпред и отзад на лодката, докато тя се плъзга леко по водата. Те нямат характерни белези — не мога дори да кажа дали са мъже или жени — и не проронват нито дума. Макар в главата ми да се блъскат множество въпроси, аз не ги задавам гласно, тъй като умът ми не е достатъчно бистър, за да ги оформя в изречения.