Соня е до носа, а аз съм до кърмата. Колкото по-дълго пътуваме по морето, толкова по-потисната става тя. Накрая престава да поглежда назад през рамо и да ми хвърля гневни погледи и се заглежда в мъглата. Едмънд не се отдалечава от нея, а Димитри не ме оставя нито за миг. В негово присъствие ми е спокойно, въпреки че и двамата мълчим. Облегната на рамото му, аз съм потопила пръстите на ръката си във водата, а Луиса дреме в средата на лодката, подпряла главата си с ръце.
Морето е необичайно тихо. Ние се люлеем, ала това е обичайното бавно и леко полюшване на лодка върху морската повърхност, гладка като огледалото, което висеше над камината в моята стая в Бърчуд. Взирам се във водата и се питам дали огледалото е още на мястото си. Чудя се дали стаята ми е останала непроменена, или са отнесли отвътре всичко, което ме е обграждало толкова години.
Отначало не виждам нищо. Небето е толкова сиво, че не мога да открия дори собственото си отражение във водата, а тя е мътна и не различавам нищо под повърхността й. Но потопените ми в нея пръсти се блъскат в нещо. Казвам си, че вероятно е делфин или акула, и измъквам ръка от водата, защото от книгите на татко знам колко странни същества обитават морските дълбини.
Надничам зад борда и от водата ме поглежда някакво око. По начина, по който се появява, то ми прилича повече на око на алигатор или на крокодил — съществото се взира в мен, докато тялото му е под водата. Но, разбира се, не може да е нито едното, нито другото. Та нали сме в океана? За миг откъсвам поглед от съществото и поглеждам към спътниците си, за да разбера дали и те са го забелязали.
За първи път, откакто сме на път, Димитри кротко дреме до мен. Бързо оглеждам останалите и виждам, че дългото ни пътуване дълбоко им се е отразило. Соня и Луиса спят като бебета, а Едмънд е вперил поглед отвъд лодката и гледа като изпаднал в транс.
Връщам поглед към водата, като се питам дали съществото е реалност, или витае само във въображението ми. Не. То е все още там, е лекота се движи до лодката и сякаш ме гледа със съчувствие. То примигва и леко се надига от водата. Много прилича на кон, чиято люспеста опашка се подава на повърхността, после отново се потапя във водата, но си давам сметка, че няма нищо общо с коня.
Тъкмо окото е онова, което ме привлича. В него се чете съпричастност, макар да не мога да обясня защо. То сякаш е съпричастно с всичко, което съм преживяла. Гривата му плава зад мощната му глава като кафяво водорасло и аз протягам ръка зад борда, за да докосна силната му шия под водата. На допир е хем переста, хем хлъзгава, а бездънният му поглед, заедно с особеното усещане от допира ми до него, ме хипнотизира. Милвам го по шията и то тутакси затваря око, сякаш изпитва огромно удоволствие. Когато отново го отваря, осъзнавам грешката си.
Не мога да откъсна ръката си от него. Тя е залепнала за кожата на съществото. Огромното му око примигва веднъж и се потапя по-надълбоко, като ме увлича със себе си. В началото се изумявам и не мога нито да кажа, нито да направя нещо, но когато тялото ми изхвърча зад борда, започвам да ритам с крака и да се извивам, за да се освободя. От суматохата всички на борда се сепват и застават нащрек.
Ала е твърде късно. Съществото е по-силно и мощно, отколкото си мислех, и за нула време аз се озовавам във водата. Последното, което зървам, не са очите на Димитри — изплашени и объркани, — а безликите фигури, които не спират да управляват лодката на носа и на кърмата. Те изобщо не реагират на хаоса, настъпил в лодката.
Успявам да си поема дълбоко въздух, преди съществото да ме дръпне и да ме потопи цялата във водата. Отначало се съпротивлявам. Мъча се да отлепя ръка от шията му, но не след дълго осъзнавам безплодието на усилията си. Съществото не се стрелва към дъното, въпреки че няма да му е трудно да го направи. То мудно се отправя към дълбините, сякаш разполага с всичкото време на вселената. Криволичи по пътя си, така че краят ми е отложен във времето. Да. Аз наистина имам време да се замисля за смъртта и дори за нещата, които бих могла да направя, за да се спася, ако имах някакво оръжие под ръка.
Водата е един мрачен свят от размазани сенки и хлъзгави предмети, които се блъскат в мен, и не след дълго, дори напротив, съвсем скоро, душата ми се изпълва с безразличието, за което знам, че съпровожда удавниците преди смъртта им. Тялото ми се носи след масивното туловище, а ръката ми е безвъзвратно залепнала за шията му тъй здраво, както беше и преди да ме повлече във водата. Волята ми за борба изведнъж ме напуска и аз се оставям съществото да ме влачи все по-навътре и по-навътре към дълбините, без ни най-слаба съпротива от моя страна. Истината е, че съм уморена. Много съм уморена. За втори път водата застрашава живота ми.