— Извинявай, ако не изразявам достатъчно добре благодарността си, задето си поела част от моето бреме на плещите си. Не знам какво щях да правя без твоето приятелство. Наистина.
Тя свенливо се усмихва, издърпва ръката си от моята и я размахва пред мен в знак, че няма защо да се извинявам.
— Не ставай смешна, Лия. Нали знаеш, че бих направила всичко за теб. Без изключение.
Думите й облекчават тревогата, настанила се дълбоко в мен. При всичките си страхове, при цялата си недоверчивост към хората, аз откривам дълбок покой в приятелството помежду ни и съм сигурна, че каквото и да се случи, то ще оцелее.
Гостите, събрали се за вечеря в Дружеството, се държат цивилизовано, както е прието. Разликата между членовете на Дружеството и останалите хора е съвсем повърхността и е видима единствено за онези от нас, които присъстваме тук.
Докато се придвижваме сред тълпата, умората, налегнала ме в началото, се поуталожва. Въпреки че самото пророчество продължава да е наша тайна, моя и на Соня, тъкмо на това място се чувствам най-близо до своята същност. Като изключа Соня, аз мога да общувам единствено в Дружеството, затова съм изключително благодарни на леля Върджиния за препоръчителното писмо, което ми връчи, преди да тръгна.
В множеството зървам добре коафирана сребърна глава и докосвам Соня по ръката.
— Ела. Виждам Елспет.
Щом ни забелязва, възрастната жена прави изящен завой през навалицата и усмихната застава пред нас.
— Лия! Скъпа! Толкова се радвам, че успя да дойдеш! И ти, мила Соня! — Елспет Шелтън се навежда и целува въздуха някъде около бузите ни.
— За нищо на света не бихме го пропуснали!
Страните на Соня порозовяват, сякаш отразяват тъмнорозовия цвят на роклята й. След толкова години, прекарани в дома на госпожа Милбърн в Ню Йорк, Соня разцъфтя под топлите грижи на себеподобни, притежаващи същите умения, както и най-различни други способност.
— Надявам се! — отвръща Елспет. — Струва ми се невероятно, че само преди осем месеца двете се появихте на прага ни с писмото на Върджиния в ръце. Сега вече нашите сбирки няма да са същите без вашето присъствие, макар че, да си призная, леля ти се надяваше на повече контрол от моя страна.
Дяволито ни намига и двете със Соня се заливаме от смях. Веща в организирането на събития от този род, тя ни оставя пълна свобода и ние със Соня се наслаждаваме на светския живот.
— Ще отида да поздравя и другите, но ще се видим на вечерята.
Тя се отправя към един господин, когото познавам под името Артър Фробишър, при все че той сърцато се старае да остане невидим в тълпата. В салоните на Дружеството се говори, че Артър произлиза от стар род високопоставени друидски жреци. Дори и да е истина, заклинанията му не са тъй силни, каквито вероятно са били на младини, а неясните контури на сивеещата му брада и измачканото му сако не бият на очи, въпреки че води оживен разговор с един по-млад член на Дружеството.
— Нали си наясно как би се разярила Върджиния, ако знаеше, че почти не ни контролират? — игриво изрича Соня до мен.
— Разбира се. Но вече сме 1891 година. И освен това как би разбрала леля Върджиния? — ухилвам се насреща й аз.
— Ако не искаш, няма да й кажа! — смее се гръмко Соня и кима към хората, сновящи насам-натам. — Да отидем и да ги поздравим, какво ще кажеш?
Внимателно оглеждам помещението и търся някой познат. Очите ми блясват при вида на младия господин, застанал до богато резбованото дървено стълбище.
— Ела, видях Байрън.
Докато прекосяваме стаята, през тютюневия дим, от който трудно се диша, до ушите ни долитат откъслечни разговори и ласкателства. Щом най-сетне стигаме до Байрън, виждаме, че тъй както си стои със затворени очи, отпуснал ръце встрани, във въздуха пред него се въртят в съвършен ритъм пет ябълки.
— Добър вечер, Лия и Соня.
Байрън не отваря очи, а ябълките продължават странния си танц. Отдавна вече не се питам откъде разбира, че стоим пред него, щом тъй често стиска очи, докато показва някой салонен трик.
— Добър вечер, Байрън. Виждам, че си много добре — кимам към ябълките, въпреки че той не може да ме види.
— Ами да. Забавлявам децата и разбира се, дамите.