Той отваря очи и поглежда право към Соня, а лъскавите алени ябълки падат една след друга в ръцете му. Байрън тържествено й поднася едната. Обръщам се към Соня.
— Защо не останеш при Байрън и не го убедиш да разбуди тайната на своя… фокуснически талант, докато аз отида за пунш?
По блясъка в очите й съдя, че компанията на Байрън й доставя удоволствие, а по неговото лице разбирам, че и той чувства същото. Соня свенливо се усмихва.
— Сигурна ли си, че не искаш да те придружа?
— Напълно. Връщам се веднага — казвам и се отправям към стъклената купа с пунш, която блести в отсрещния край на салона.
Отминавам искрящото пиано, което просвирва някаква мелодия, макар че до него няма никого, и се опитвам да отгатна кой от присъстващите на сбирката е изпълнителят. Пъстроцветна като дъгата енергийна вълна свързва младата жена на дивана с клавишите от слонова кост в другия край на помещението и издава, че тъкмо тя е талантливата пианистка. Усмихвам се, доволна от разкритието си. Дружеството ми предоставя безброй възможности да усъвършенствам заложбите си.
Щом стигам до купата с пунш, обръщам глава да видя Соня и Байрън. Както можеше да се очаква, двамата са погълнати от разговора си. Каква приятелка ще съм, ако се върна твърде бързо, понесла чашите с пунш в ръце?
Излизам от салона и тръгвам към една затъмнена стая, откъдето долитат множество гласове. Вратата е открехната и когато надниквам вътре, зървам групичка хора, насядали около кръгла маса. Джени Мън се готви за сеанс. Не мога да остана равнодушна и истински се радвам, тъй като Джени е ученичка на Соня и тъкмо моята приятелка е развила заложбите, които Джени притежава по рождение.
Тя нарежда на седналите около масата да затворят очи, а аз тихо затварям вратата и продължавам надолу по коридора към малкия вътрешен двор в задната част на сградата. Тъкмо протягам ръка към вратата и се чудя дали да взема пелерината си, когато зървам отражението си в огледалото на стената. Не съм суетна. За Алис казват, че е по-суетната от двете ни. Аз, разбира се, винаги съм я смятала за по-красива въпреки факта, че сме близначки и сме напълно еднакви. Но сега, гледайки се в огледалото, не мога да се позная.
Лицето ми, което преди време окайвах като твърде кръгло и пухкаво, се е сдобило с изящни скули. Зелените ми очи, наследени от майка ми, които винаги са били най-хубавото нещо в мен, вече издават нова сила и дълбочина, сякаш цялото страдание, тържество и увереност от последните месеци са се настанили в дълбините им и сега те блестят като два изумруда. Дори косата ми, която преди бе просто кестенява, сега сияе лъскава и здрава. В душата си тая скрито задоволство, когато излизам на мразовития нощен въздух зад постройката от кафяви тухли, собственост на Дружеството.
Както можеше да се очаква, дворът е пуст. Тук е любимото ми място за уединение, когато идваме на вечеря. Още не съм свикнала с ласкателствата, предпочитани от по-върлите любители на магии и спиритисти, и дълбоко поемам в гърдите си студения нощен въздух. Кислородът нахлува в тялото ми и главата ми се прояснява. Тръгвам по покритата с каменни плочи пътека, която се вие из градината, поддържана от самата Елспет. Никога не съм била много добра в отглеждането на растения, ала мога да различа някои от тревите и храстите благодарение на Елспет, посветила толкова усилия да ме учи и да ми обяснява.
— Не те ли е страх навън в тъмното? — дочувам дълбок глас откъм сенките на шубраците.
Изправям гръб, без да мога да различа нито лицето, нито силуета на мъжа, който ми говори.
— Не. А теб?
Той се кикоти и сякаш в мен се разлива топлината на изпито вино.
— Ни най-малко. Всъщност понякога дори ми се струва, че би трябвало повече да се боя от светлината.
Бързам да се върна в действителността и разтварям длани в тъмнината, която ни обкръжава.
— Ако е така, защо не се покажеш да те видя? Тук няма светлина.
— Така е.
И той излиза под оскъдната светлина на полумесеца, а тъмната му коса лъщи дори в полумрака.
— Защо си излязла на студа в пустата градина, а не се веселиш с приятелите си в салона?
Странно е да попаднеш на непознат, когато се намираш на събиране, организирано от Дружеството, и аз подозрително присвивам очи.
— Защо се интересуваш? И какво те води в Дружеството?
Членовете на Дружеството ревниво пазят тайните си. За външните хора ние представляваме най-обикновен частен клуб, ала ако случайно новината за съществуването ни се разпространи, средновековният лов на вещици би бил детска игра в сравнение с онова, което би последвало. Защото, макар че някои „по-просветени“ люде търсят съветите на спиритисти, силата, която наистина съществува в нашите редове, би изплашила и най-широко скроения човек.