Мъжът се приближава. Не съм в състояние да различа цвета на очите му, ала съм силно заинтригувана от настойчивостта, с която ме наблюдават. Те бродят по лицето ми, спускат се надолу по извивката на шията и меко кацат върху розовата издатина на гърдите ми над мъхесто зеления корсаж на роклята ми. После бързо се извръщат встрани и миг преди да направя крачка назад, аз усещам топлината, която се излъчва от телата ни, и долавям забързано дихание във въздуха около нас. Не съм сигурна дали идва от него или от мен.
— Артър ми изпрати покана — топлината в гласа му изчезва и внезапно той заприличва на мъж като всички други. — Артър Фробишър. Семействата ни се познават от години.
— О, така ли?
Въздишката ми ясно се чува в нощта. Не знам какво съм очаквала, та съм била затаила дъх. Предполагам, че се отнасям с недоверие към всекиго, тъй като познавам способността на Душите да се вселяват във всички материални земни форми.
— Лия? — вика ме Соня от терасата.
С мъка откъсвам очи от втренчения поглед на непознатия.
— В градината съм.
Токчетата на обувките й тракат по терасата и е приближаването си по каменната пътека към нас шумът им се засилва.
— Какво правиш навън? Нали отиде за пунш?
Кимам с глава към къщата.
— Вътре е горещо и задимено. Излязох на чист въздух.
— Елспет нареди да сервират вечерята.
Отправя поглед към събеседника ми. Аз го поглеждам, като се питам дали не ме взема за някоя тъпанарка.
— Това е приятелката ми, Соня Соренсен. Соня, запознай се с… Съжалявам. Не знам името ви.
Той се колебае, после ни се покланя официално.
— Димитри. Димитри Марков. Приятно ми е.
Дори на слабата светлина в градината забелязвам, че Соня проявява несдържано любопитство.
— Удоволствие е да се запозная с вас, господин Марков, но трябва да влизаме, преди Елспет да е изпратила потеря след нас.
Очевидно е, че далеч повече предпочита да остане и да разбере какво търся в градината с тъмнокосия красавец, отколкото да се прибере за вечеря.
В отговора на Димитри долавям усмивка.
— Е, не можем да го позволим, нали така? — кима с глава към къщата и казва: — Дами, след вас.
Тръгвам след Соня към къщата, а Димитри върви след мен. Усещам го как следи всяка моя стъпка и се вълнувам, макар да се опитвам да отпъдя усещането си за нелоялност към Джеймс, но ако трябва да съм напълно честна към себе си, това не е само усещане.
3.
Същата нощ седя до писалището в стаята си и въртя в ръце последното писмо на Джеймс.
Каква полза да отлагам? Знам, че така няма да улесня нещата. Няма сила, която да ме предпази от болката, която ще последва, а аз винаги усещам болка, когато чета писмата му. Но нима ако не го отворя, ще реша проблема? Джеймс заслужава да прочета мислите му. Дължа му поне това.
Вземам ножа за отваряне на писма, мушвам го от едната страна на плика и го разрязвам, преди да имам време да размисля.
3 юни 1891 г.
Скъпа моя Лия,
Днес се разхождах край реката, край нашата река, и си мислех за теб. Спомних си как косата ти блестеше на слънцето, виждах меката извивка на скулата ти, щом наведеше глава, закачливата ти усмивка. Не ти казвам нищо ново. Мисля за теб всеки ден. Когато замина, се опитах да се убедя, че си имала достатъчно сериозна причина да ме оставиш. Но не можах, защото не съществува тайна, не съществува такъв страх, нито такава задача, която би ме задържала доброволно далеч от теб. Винаги съм вярвал, че и ти чувстваш същото.
Мисля, че най-накрая започнах да приемам факта: отишла си си. Не, не просто си си тръгнала, а си го направила тъй мълчаливо, че дори непрекъснатите ми писма не ми носят отговор, нито някаква надежда.
Бих искал да кажа, че все още ти вярвам, че вярвам в общото ни бъдеще. Може и така да е. Ала сега ми остава да направя единственото, което мога — да си върна живота, както и празнината, която усещам без твоето присъствие в него. И така, нека просто заявим, че и двамата ще продължим по пътя си.
Ако пътищата ни отново се пресекат, ако пожелаеш да се върнеш при мен, вероятно ще продължавам да те чакам на нашата скала край реката. Възможно е някой ден да вдигна поглед и да те зърна, застанала под стария клонест дъб, който ни заслоняваше тъй дълго през откраднатите часове, прекарани заедно.