— Можеш ли да останеш? — не се стеснявам да попитам. Вече не.
— Това е най-голямото ми желание, ала няма да заспя в този непрогледен мрак — вдига глава и се взира в тъмнината, която се превръща в истинска чернилка извън рамките на заревото от жаравата на огъня. — Не и докато не открием страниците. Мисля, че ще е добре да наблюдаваме пространството около палатката ти.
— Защо не помолиш Гарет да го направи? — ставам дръзка, ала не ми пука.
Той ме поглежда в очите, после се навежда и притиска устни до моите, този път по-силно.
— Нямам доверие в никого, Лия, щом се отнася до твоята безопасност.
Усмихва се.
— Разполагаме с всичкото време на света. В бъдеще ни очакват колкото си искаш нощи. Хайде, нека те сложа да спиш.
Ала въпреки успокояващото присъствие на Димитри пред палатката аз не мога да заспя. Думите му продължават да звучат в ушите ми — убедена съм, че греши. Не разполагаме с всичкото време на света. Само с времето, което е предвидено в пророчеството. Времето, което вземаме от него. И времето между сегашния момент и мига, в който трябва да примиря обещаното ми бъдеще с Димитри и своето минало с Джеймс.
Бивакът ни е малък и ние бързо прибираме багажа си. След съвсем кратко време отново сме на конете и продължаваме през полята.
След крайбрежната мъгла в района, където слязохме от лодката, сега слънцето ни се струва като истинска благословия. Сегиз-тогиз затварям очи за по-дълго, като отмятам глава назад и излагам лицето си на ласкавата му топлина, която пълзи навсякъде по кожата ми. Усещам присъствието на онези, които в миналото са преминали през изпитанията на пророчеството. Усещам и целостта на всички нас, макар да не сме заедно в този свят. Това ме изпълва с ведрина и за първи път от дни насам аз се помирявам със съдбата си, каквато и да е тя.
В същия миг осъзнавам безмълвната тишина, която ме заобикаля. Не чувам шума от копитата на конете. Нито пръхтенето им. Няма ги и леките закачки между Гарет и Димитри. Отварям очи и виждам, че се намираме сред гора от дървета, но толкова малки, че дори не скриват слънцето, което грее в небето.
Димитри и Гарет са спрели конете си, ала никой от двамата не е скочил на земята. Дърпам юздите на Сарджънт.
— Защо спираме? — питам.
Гарет оглежда полето и дърветата около нас.
— Опасявам се, че трябва да се сбогуваме, макар да ми се иска да ви оставя в по-закътано място да чакате следващия си водач. — Вдига рамене. — Но мисля, че в сравнение с голото поле това е най-доброто за вас.
Мъча се да прикрия разочарованието си — свикнах да се доверявам на Гарет.
— Кога ще дойде той? — питам го аз.
Гарет свива рамене.
— Предполагам, съвсем скоро, но не съм сигурен. Пазим идентичността и разписанието си в строга тайна един от друг.
Той рови в багажа си и хвърля още две чанти на земята.
— Останете тук, докато дойде водачът ви. В чантите има продукти, които ще ви стигнат поне за няколко дни.
— Ще се видим ли отново? — този път съм сигурна, че всички долавят разочарованието в гласа ми.
— Човек никога не знае — хили се той.
— Гарет — вдига поглед към него Димитри. — Благодаря ти.
Гарет се усмихва.
— Винаги на твоите услуги, Димитри Алтуски.
Той се приближава е коня си към мен и протяга ръка. Поставям длан в неговата.
— Независимо дали ще приемеш титлата или не, в моите очи винаги ще си Стопанката на Алтус — и той се навежда и нежно долепва устни върху ръката ми, после обръща коня си и се отдалечава в галоп от нас.
Двамата с Димитри оставаме неподвижни в тишината, последвала заминаването на Гарет. Всичко става толкова бързо, че не знаем какво да очакваме в следващия миг. Накрая Димитри слиза от коня си и го отвежда до едно дърво, после се връща за моя.
Разпъваме палатката и приготвяме импровизирана вечеря от останките, които откриваме в бохчите. Пада мрак и ние приемаме, че новият ни водач няма да пристигне преди разсъмване. Димитри отново остава да пази пред палатката, а аз се сгушвам под одеялата, защото ми е твърде студено, и прекарвам нощта, като спя на пресекулки.
Струва ми се, че на няколко пъти чувам шумолене в дърветата около бивака, стъпки от ботуши върху коравата слегнала се земя. Димитри със сигурност също е чул шума, защото се изправя и докато обикаля наоколо, фигурата му хвърля призрачни сенки върху брезентовите стени на палатката. Няколко пъти го викам по име и го питам дали всичко е наред, ала не след дълго той строго ми нарежда да заспивам. Заповядва ми да го оставя да охранява спокойно и да не го безпокоя повече. Аз се свивам на кълбо и утихвам. Лежа в тъмнината, напрегнала мускули, докато най-сетне мракът ме завладява.