30.
Новият ни водач е пълна противоположност на Гарет.
Първото, което привлича погледа ми, е лъскавата му червена коса. Когато се обръща да ме поздрави, слънцето запалва буен огън в нея и тя пламва в ръждиво златист цвят.
— Добре утро — кима Димитри, без да се представи.
— Емрис, водачът ви.
Той изглежда доста по-възрастен от Гарет, но не колкото Едмънд.
— Добро утро. Аз съм Лия Милторп — протягам ръка към Емрис и той бързешком я поема, после отново мушва и двете си ръце в джобовете.
Очаквам да захване разговор, да се запознае с нас, преди да потеглим, ала напразно. Обръща се и се отправя към коня си — кестенява кобила, завързана за едно дърво близо до Сарджънт и жребеца на Димитри.
— Трябва да тръгваме — заявява той, докато развързва кобилата си. — Чака ни дълъг път.
Хвърлям поглед към Димитри и повдигам вежди в мълчалив въпрос, а той свива рамене и тръгва към палатката. Двамата разтуряме бивака, като напъхваме събраната надве-натри палатка в багажа на Димитри, а одеялата в моя, докато в същото време Емрис, възседнал коня си, ни наблюдава отгоре, без да ни предложи помощта си. Поглеждам го и забелязвам, че се взира в гората. Току-що сме се запознали, но вече имаме мнение за него — доста е странен.
Събираме всичките си вещи и мястото на бивака ни изглежда така, сякаш никога не сме нощували тук; Димитри отива при коня си, затяга каишите на седлото и поставя стъпало в стремето. Бързешком проверявам Сарджънт и следвам примера му.
Емрис кима с глава, пришпорва кобилата си и така поставя началото на втория ден от пътуването ни — без фанфари и разговори.
Дали поради факта, че все повече се приближаваме към липсващите страници, или поради най-обикновена параноя от моя страна — не мога да преценя, — но през целия ден имам лошо предчувствие. Не мога да го обясня, нито мога да обвиня Емрис за това, защото, макар и не тъй разговорлив като Гарет, той не е неприятен.
Прехвърляме висок баир и през нас се разстила град, сгушен в дълбока долина. Изящните островърхи кули в далечината сякаш пробождат небето. Отдавна не съм виждала какъвто и да било град и изпитвам непреодолимо желание да продължа и да вляза в него, да нощувам в странноприемница с меки легла, да се нахраня е топло блюдо, сготвено от друг, а не от самата мен, да вървя по улици и да пазарувам от някой гостоприемен магазин или да пия чай в старомоден хотел.
Ала ние не продължаваме към града. След кратко колебание Емрис завива наляво. Пътят ни продължава през ниви, засети с пшеница, която блести като истинско злато на слънцето, и се отправяме към гъстия дим в далечината. Когато се приближаваме, виждам, че това е съградена от камъни селска къща, а от нея започва гора. Вековните дървеса зад къщата и обора стигат до небето.
Продължаваме към фермата и аз се питам дали тук ще е една от спирките ни и, дай боже, мястото, където ще се срещнем с друг, по-общителен водач. Уви, нито едното, нито другото, така че отминаваме къщата и момчето пред нея; то храни кокошките, а те се перчат и кълват зърното от земята досами краката му. Момчето с любопитство ни гледа, докато минаваме край него.
— Bonjour, Mademoiselle1 — поздравява то и когато среща погледа ми, на устните му се появява усмивка.
„Франция“, казвам си аз и отвръщам на усмивката му.
— Bonjour, petit homme!2
Усмивката му се разширява и се превръща в хилене, а аз съм благодарна на доста съмнителните си умения да общувам на френски.
Не отминали още къщата, небето притъмнява, а щом навлизаме в гората, слънцето почти се скрива. Тя не е толкова гъста, колкото онази, която прекосихме на път за Алтус. Между дърветата се процежда светлина и шари като с дантела покритата с трева земя. Красиво е, но макар наоколо да цари покой, сърцето ми се свива от страх. Твърде много ми напомня за опасностите, които ни дебнеха по пътя към Алтус, за дните, когато времето сякаш не помръдваше и аз бях изгубила чувство за време, както и за самата себе си.
Само едно място привлича вниманието ни — покрита с мъх каменна колона, щръкнала най-неочаквано сред гората. Не е толкова необичайно, тъй като по цяла Европа можеш да срещнеш каменни колони и плочи, останали от свещени ритуали и храмове. Ала тази колона ми напомня за Ейвбъри, древния каменен кръг, за който се споменава в пророчеството.