Докато я отминаваме, очите ми не се отлепят от нея. Емрис е все тъй тих и равнодушен, а Димитри мълчаливо язди зад мен. Не си правя труда да ги питам за каменната колона.
Не след дълго Емрис забавя ход и поглежда през рамо назад към нас.
— Отпред има вода. Подходящо място за почивка.
Откакто сутринта тръгнахме от бивака, той е произнесъл само тази фраза и аз кимам в знак на съгласие.
— Почивката ще ни се отрази добре.
Като възпитано момиче придружавам думите си е усмивка и макар да има всички изгледи той също да ми отговори с усмивка, личи си, че го прави насила.
За разлика от потоците, които срещахме по пътя си, този не тече насред поляната, а е скрит в гъсталака. Малък е и се извива покрай дърветата, но не пенлив и шумен, а весело бълбукащ. Слизаме от конете, пием от потока и напълваме манерките си.
За моя изненада Емрис вдига поглед и ме заговаря.
— С удоволствие ще се погрижа за конете, докато вие си почивате, госпожице. Досещам се, че пътуването е било доста уморително. Ще успеем да стигнем до целта си по светло. Така че има време за почивка.
— О! Ами… това е много добре. Сама мога да се погрижа за коня си. Не бих искала да съм ви в тежест.
Не уточнявам, че дори съвсем кратка почивка е добре дошла за мен.
Димитри се изненадва, но после се съгласява.
— Емрис е прав, Лия. Имаш уморен вид. Ние ще се оправим с конете.
При мисълта за почивка и последните ми сили сякаш се изцеждат до капка от тялото ми.
— Щом мислиш, че ще можете…
Димитри се навежда и ме целува по бузата.
— Ще можем. Затвори за малко очи, докато ние напоим конете.
Забелязвам, че слънцето напича едно местенце в гората, и се излягам върху сухата трева. Докато лежа по гръб, скоро ме наляга дрямка и само след миг заспивам, успокоена от бълбукането на горския поток.
Потъвам изцяло в дрямка, но по едно време усещам докосването на Димитри; той ме буди. Пръстите му нежно галят китката на ръката ми и аз се усмихвам с желанието да отложа мига, в който ще трябва отново да се метнем на конете.
— Не това е начинът да ме накараш да се раздвижа — провлечено изричам в съня си аз.
Той ме хваща за ръката и аз усещам как нещо меко се плъзга по нежната кожа от вътрешната страна на китката ми.
— Не ме ли чуваш? — закачам го аз.
Гласът, който долавям в ответ, е тих, сякаш не иска да бъде чут.
— Ще е толкова просто, ако направиш онова, което искат.
Гласът не принадлежи на Димитри.
Отварям очи и дърпам ръката си, като виждам Емрис, коленичил до мен, да държи нещо в ръка. Черна кадифена панделка. Медальона.
— Какво… какво правиш? Дай ми го! Той е мой!
Хвърлям поглед към китката си — ами, да! Медальонът е свален от мястото си, докато съм спала. Оглеждам се и без да свалям поглед от Емрис, се мъча да открия Димитри, ала брегът зад водача ни е пуст.
— Не искам да те нараня. Върша каквото ми е наредено.
Емрис изобщо не се стряска и фактът, че не го е грижа дали Димитри ще го открие, ме плаши повече от всичко. Питам се какво ли му е сторил Емрис.
Дърпам се назад върху коравата отъпкана пръст и опирам гръб в близкото дърво. Макар дънерът му да е здрав и мощен, не се чувствам в безопасност. Оттук нататък няма накъде да отстъпвам.
— Моля ти се, остави ме на мира — произнасям с по-слаб глас, отколкото ми се ще, но съм толкова изплашена, че дори не мога да се виня.
Само за миг, за един единствен миг, аз се укорявам вътрешно. Едва тогава си спомням думите на Гарет: „Оттук нататък ще сте на открито.“ Но не сме на открито. През по-голямата част от деня се движехме през гората и дори в този миг се намираме сред дървета, които не помнят годините си.
Трябваше да го очакваме.
Емрис се изправя и се стрелва към мен. Този път не казва нищо. Този път той със сила се докопва до китката на ръката ми, събаря ме на земята и се надвесва над мен, като се опитва да завърже медальона върху белега ми. Отблъсвам го е всички сили и дърпам ръката си далеч от него. Ала той е твърде силен, не се стряска от ритниците и юмруците ми.