Улавя ме за китката. Сухото кадифе дращи кожата ми и медальонът, хладен и ужасяващо привлекателен, също като морето, в което едва не се удавих, се врязва в плътта ми. Емрис отваря закопчалката с големите си пръсти и закрепва медальона на мястото му, без да се стряска от човека, който се появява зад него и яростно се втурва към нас.
С пламнали от гняв очи и облято с кръв чело, Димитри е неузнаваем, но аз съм сигурна, че е той; дърпа Емрис от мен и го блъска в калта. Дори нямам време да се изненадам, когато Димитри удря Емрис с по-голяма жестокост, отколкото съм виждала някое човешко същество да проявява към друго.
Бързо се заемам да сваля медальона от ръката си.
Отнема ми само миг. Когато свършвам, толкова съм шокирана, че се разтрепервам и изпускам медальона. Не се безпокоя, че мога да го изгубя. Той е мой. Принадлежи единствено и само на мен. Каквото и да направя, той ще намери пътя си към мен.
Оставям го да лежи на тревата, втурвам се към Димитри и го дърпам за раменете, докато той продължава да рита Емрис, който сега се е проснал на земята, държи се за корема и охка.
— Спри! Престани! — пищя аз. — Димитри! Нямаме време за него!
Той диша толкова тежко, че гърдите му се повдигат и падат от усилие. Когато се обръща и ме поглежда, очите му са пълни с ярост — дива и страшна. Гледа ме, сякаш не ме познава, и за миг се питам дали не се е побъркал напълно. Дали изобщо си спомня коя съм. Ала той тозчас ме дърпа към себе си, притиска ме до гърдите си и заравя лице в косата ми.
Когато дишането му най-после се успокоява, аз се отдръпвам и поглеждам към дълбоката рана на челото му, откъдето продължава да блика кръв. Протягам ръка да я докосна, ала бързо я дърпам обратно от страх да не го заболи.
— Какво стана? — питам.
Той повдига длан към слепоочието си, изтрива част от кръвта и поглежда пръстите си, сякаш не вярва, че е негова.
— Не знам. Мисля, че ме удари с нещо. Стоях край реката. Следващото, което си спомням, е как идвам на себе си и те чувам да пищиш. Пристигнах възможно най-бързо.
Преди да мога да кажа нещо, вниманието ми бива привлечено от шума на листата на метри от мен. Обръщаме глави натам и виждаме Емрис да става от земята и да се отправя към конете. За човек, който е изял такъв бой, той се придвижва бързо, мята се на коня и драсва през гората, без да каже и дума и без да погледне назад.
Не се опитваме да го спрем. Няма да спечелим нищо, а очевидно не можем повече да разчитаме на него като водач. Вдигам очи към Димитри.
— Нима е един от Душите?
Димитри поклаща глава.
— Едва ли. Ако беше от тях, щеше да е много по-опасен. Най-вероятно Душите са пресрещнали истинския ни водач и са го заменили. Колко му е да предложиш на някой селянин малко пари, за да ни отклони от правия път?
Спомням си думите на човека, нарекъл себе си Емрис: „Върша каквото ми е наредено.“
Поемам си дълбоко дъх и се оглеждам.
— Имаш ли представа къде сме?
Той клати глава.
— Всъщност не и трябва да кажем, че най-вероятно през целия ден Емрис ни е водил в грешна посока.
Обзема ме безсилие, обръщам се и се отправям към реката. Вдигам медальона от земята и го поставям на другата си китка, ала не мога да приема мисълта, че пътуването ни свършва тук. Че след всичко, което сме преживели, което сме надмогнали, ще трябва да се върнем назад заради някакъв малодушен човек, когото Душите са успели да привлекат на своя страна. Нещо по-лошо — може би никога няма да открием липсващите страници, защото леля Абигейл вече я няма. Тя бе единствената пазителка на тайните на страниците. Само тя, а не някой друг, успя да организира пътуването ни с такава прецизност.
Но вече я няма.
Димитри ме хваща за раменете.
— Виж, Лия. Всичко ще бъде наред. Ще се справим.
Аз се обръщам към него, а в гърдите ми бушуват безнадеждност и отчаяние; чувствата ми избликват навън.
— Как, Димитри? Как ще го направим? Изгубили сме се в непознатата гора. И на всичко отгоре… — извръщам лице от него и се смея на глас.
Смехът ми звучи горчиво, усещам горчивината му в гърлото си.
— И ако това не ти е достатъчно, ще ти кажа следното: дори не знаем къде отиваме! Не разполагаме с нищо, Димитри. Нямаме нищо, което да ни напътства, освен една думичка.
Стоварвам се върху камъка до потока. Яростта се сипе от самите ми пори, излива се като вода, като оставя в душата ми само разочарование.
— Каква думичка? — пита Димитри.