Бричът ме улеснява при изкачването на дървената стълба. За секунди съм вече горе, скрита зад щайгите с инструменти и купчината конски чулове, когато чувам, че Пазителят се приближава към обора. Възползвам се от останалото ми време, за да сваля мешката от гърба си и да измъкна камата. Стискам обсипаната й със скъпоценни камъни дръжка, от което се чувствам по-добре.
Сега Пазителят е в тялото на човешко същество. Ако го пронижа, кръвта му ще бликне като на човек.
В мъждивата светлина на обора тук-там между дървените летви на стените му проблясват прашинки. В обора е доста тъмно и аз се мъча да съм невидима, докато в същото време запазя видимостта, макар и малка, към долната част. Ако преследвачът ми ще ме види, предпочитам да съм известена. Съсредоточавам се в дишането си, а долу конете шумно пръхтят. Знам, че Душите нямат свръхестествени сили, като изключим възможностите им да променят външността си. Поне не и в моя свят. Ала никак не е трудно да предположа, че Пазителят ще ме чуе или по някакъв начин ще усети, че съм тук.
Чувам стъпки, леки и предпазливи, и притаявам дъх. Надничам между щайгите и източвам врат на видя кой ходи долу и е изненада откривам, че това е момчето, което хранеше кокошките. То спокойно оглежда обора и спира поглед върху Сарджънт в бокса. Вдига брадичка и бавно се обръща, докато накрая очите му се вторачват в мен. Срещам погледа му и вдигам предупредително пръст към устните си, като в душата си се моля да не ме издаде. В същото време ми се иска да му извикам да бяга от тук, тъй като, въпреки че Душите преследват мен и никого другиго, не вярвам, че ще проявят милост към случайно преминаващото дете.
Но вече е твърде късно. Не успявам да кажа каквото и да е, защото вратата на обора изскърцва и се отваря. Зървам съвсем малка част от русокосия Пазител, застанал на прага с гръб към яркото слънце. Остава неподвижен само за миг, после влиза в обора и се изгубва в здрача. Изчезва от погледа ми, макар все още да долавям прокрадващите се стъпки по пода, които загатват посоката на движението му.
Стъпките на обутите му в ботуши крака не са забързани. Отначало звучат тихо, после малко по-ясно и накрая спират пред момчето. Настанявам се така, че да виждам по-добре, като не забравям, че, подобно на всички стари постройки, тази също лесно проскърцва.
Но няма смисъл. Притисната от всички страни в скривалището си, не ми е възможно да се помръдна, за да наблюдавам по-добре, а зървам само обутите в черни ботуши за езда крака на Пазителя. Тялото и лицето му остават скрити.
Затова пък виждам момчето съвсем ясно. То стои неподвижно пред русокосия Пазител. Имам странното усещане, че не изпитва страх.
Отначало Пазителят мълчи. После проговаря с гърлен глас. Струва ми се, че му коства доста усилия да говори, и не знам защо, но се учудвам, че разпитва момчето на френски:
Оu est la fille?3
Прост въпрос, ала необичайността на гласа, който го задава, ме кара да настръхна. Това е гласът на същество, което не знае как да извлече звук от собственото си гърло.
Гласът на момчето звучи тихо в огромното пространство на обора:
— Venez. Je vous montrerai. (Елате. Ще ви покажа.)
Сърцето ми спира да бие, адреналинът нахлува във вените ми, докато неистово се оглеждам за евентуален изход.
Ала момчето не води Пазителя на тавана. То тръгва към предната част на обора, където има друга отворена врата.
Пазителят не бърза да тръгне след него. Остава неподвижен в тишината и аз имам усещането, че внимателно оглежда помещението. Свивам се още по-навътре в мрачината и не смея да си поема въздух. Шумът от стъпките му се чува отново. Разбирам, че се приближава до стълбата, и се опитвам да преценя разстоянието от тавана до пода на обора. Пресмятам риска да скоча долу, ако Пазителят се заизкачва по дървената стълба, но тъкмо тогава стъпките затихват и се отдалечават.
Сепвам се от момчешкия глас в тишината.
Elle est partie il у a quelque temps. Cette voie. A travers le champ.4
Навеждам се малко, колкото да видя момчето, което сочи в далечината.
Следва миг на оглушителна тишина. Миг, в който се питам дали Пазителят няма да се върне и да огледа всяко кътче в обора. Ала тишината не трае дълго. Шумът от стъпки отново се чува, за малко се приближава, тъй като Пазителят се отправя към задната част на обора. В началото не разбирам защо си губи времето. Защо не тръгне към полето от предната врата. Но конете под мен изпръхтяват и всичко ми става ясно. Конят му. Оставил е коня си отзад.
4
— Elle est partie il у a quelque temps. Cette voie. A travers le champ. Преди малко тръгна. Натам. През нивата. (фр.). — Б.пр.