— Сега вярваш ли ми? — възкликна възбудено Дарт. — Той се би с каменния лъв, видях го!
— Да, да, вярвам. — Все още прикляквайки и като внимаваше да не издаде присъствието им, Мат поведе момчето назад, към останалите от групата. Той реши, че явно боят между две такива същества е причината за всичките обгорени и изпочупени дървета — нещо, което преди това го беше изненадало — а и за целия шум, който Хората бяха чули. Сега, докато водеше Дарт надалеч от хълма, Мат с надежда се огледа за проснато сред храстите голямо лъскаво тяло. Гледката на умрял каменен лъв беше нещо, което Мат много искаше да види. Това би помогнало да се изличи донейде друга една картина, която не напускаше съзнанието му — споменът за това, което беше направил каменният лъв с двете му млади жени.
Гушейки се под храстите при останалите от групата, Мат обсъди положението с най-мъдрите възрастни.
— Искам да се доближа до този каменен човек — рече той. — Искам да се опитам да му помогна.
— Защо?
Не беше лесно да се намерят думи за отговор. Но в едно Мат бе наясно — готов беше да се обедини с каквото и да е и с когото и да било, стига да имат сили да се преборят заедно с каменния лъв. Но… явно имаше и още нещо, тъй като този странен каменен човек не изглеждаше способен да продължи да се бие.
Другите слушаха Мат, но продължаваха да мърморят недоверчиво. Накрая най-старата жена от Хората взе кесийка, направена от кожа на гущер, в която носеше Семето на огъня и извади от нея кокалите от пръстите на предшественичката си. Три пъти ги разклати, хвърли ги върху калната земя и заизучава фигурата, която бяха образували. Не видя в нея каменния човек и затова не можеше да даде съвет.
Колкото повече разсъждаваше Мат, толкова по-решителен ставаше: „Ще отида да помогна на каменния човек. Ако се окаже, че е враг, не ще може да ни преследва с мъртвите си нозе.“
…
Слухът на „слугата“ долови приближаването на цялата група на Хората, макар те да се придвижваха много тихо.
— Ще си имам компания — едва чуто рече Дерън. Не получи отговор от никой от многото началници, които го бяха наблюдавали преди, а това за момента го устройваше.
Хората се прокраднаха и най-смелият от тях надникна предпазливо от храстите. Когато видяха, че главата на „слугата“ е вдигната и ги гледа, те веднага излязоха от прикритията си и вдигнаха ръце с разперени пръсти — за да покажат, че не са въоръжени. Дерън повтори жеста доколкото можа, тъй като с едната ръка крепеше андроида да седи изправен.
Хората изглежда бързо добиха увереност от мирния жест на „слугата“, поради неподвижността му и най-вече заради очевидната му инвалидност. Скоро цялата група излезе на открито и те зашепнаха помежду си, като поглеждаха любопитно към водата във фунията.
— Някой чува ли ме? — предаде Дерън. — Заобиколен съм от група хора. Ще доведете ли лингвист?
Още от създаването на „Операции във времето“ се полагаха отчаяни усилия да се изучат колкото е възможно повече езици и диалекти от миналото на Сиргол. Скрити микрофони и видеокамери бяха отнасяни от съгледваческите средства до много места и времена в миналото, където имаше хора за изучаване. Работеше се крайно упорито, защото проблемът беше от изключителна важност. В днешно време имаше само двама души, които бяха успели да научат нещичко от езика на тези полускитници от Неолита, но те и двамата бяха доста заети хора.
— Одегард! — Отговорът на повикването му дойде като избухване в слушалката, което накара Дерън да подскочи. Гласът не се представи, но приличаше на полковник Борс: — Не изпускай тези хора! Дори андроидът ти да е осакатен, той все още може да им осигури някаква защита.
— Разбрано — въздъхна безшумно Дерън. — Какво става с лингвиста?
— Опитваме се да го намерим. Ти си в жизненоважна зона… Стой там, докато изпратим друг андроид и пази тези хора.
— Разбрах.
Суров беше животът днес в изпълнения с берсеркери Неолит. Но в крайна сметка, макар и запечатан вътре в „слугата“, той явно беше по-полезен тук, отколкото сред олелията и бъркотията, които царяха в отдела.
…
— Всеки с такива размери трябва да яде много храна — оплака се на Мат един от възрастните мъже.
— С тези мъртви крака — отвърна Мат, — не мисля, че ще живее твърде дълго, за да яде чак толкова много. — Той се стараеше да убеди няколко от най-смелите мъже да му помогнат да издърпа каменния човек навън от капана. Каменният, както изглеждаше, очакваше с доверие тяхната помощ.