Неочаквано му хрумна, че през изтеклата година беше научил повече за историята, отколкото през всичките предишни години на обучение — тривиално, но факт. Не че имаше някаква особена полза от това. Той си помисли, че ако му е писано да узнае кога ще настъпят последните мигове от историята на Сиргол, ще се измъкне и ще дойде в един от тези малки паркове с бутилката вино, която бе скътал. Беше решил да завърши историята, изпивайки толкова тостове, колкото тя му позволи, за всички умиращи или мъртви неща, които той би определил като достойни да бъдат погребани с почест…
Умората от наблюдението през деня започваше да го напуска, оцеждайки се през пръстите му в ръчно издялания прът на парапета. Той съвсем беше забравил за последната експлозия, когато долу в парка влезе, залитайки, първият от ранените.
Той изскочи от тясна вратичка на нивото на тревата — мъж без горнище на униформата, а останалите му дрехи — овъглени и съдрани. Едната от голите му ръце беше тежко обгорена и подута. Вървеше бързо сред дърветата, почти без да вижда и като истински актьор от старинна драма за живота сред дивата природа се просна с цяло тяло на ръба на изкуствения поток и взе да пие жадно.
Веднага след него се появи друг, по-възрастен и с излишните килограми на човек, който води застоял живот. Сигурно чиновник или администратор, помисли Дерън. От това разстояние не можеше да разчете отличителните му знаци. Човекът нямаше вид на ранен, но се движеше из парка като изгубен. От време на време вдигаше ръце към ушите си — може би беше оглушал, а може и да се чудеше как ли главата му си е все още там.
Влезе и някаква тантуреста жена, която стенеше, изглеждаше объркана и ту с едната, ту с другата ръка се опитваше да задържи на мястото му едно разкъсано и висящо парче от скалпа си. Последва я втора жена. Оформи се постоянен поток от пострадали и осакатени, който изтичаше от малката вратичка на нивото на тревата и се разпростираше из изкуствения парк, огласяйки го с хор от хленчещи гласове.
Някъде на по-долните нива се разнесоха команди, а след това отекна трясък и стържене на тежка машинария. Службата по отстраняване на щетите се бе заела със задълженията си и бе подхванала спасителни и възстановителни операции. Явно ранените, които можеха да ходят, биваха изпращани в парка, за да не пречат при извършването на далеч по-неотложни дейности. Вече се бяха събрали няколко дузини пострадали. Те бродеха между дърветата или лежаха върху тревата, а стенанията им бяха отправени сякаш към клонките над тях и питаха защо ли точно днес трябваше да ударят ракетите и защо тъкмо те трябваше да бъдат сполетени от всичко това.
Вниманието на Дерън бе привлечено от стройна девойка на осемнайсет или двайсет години, облечена в хартиенопамучна униформена рокля. Тя спря и се облегна на едно дърво, сякаш не можеше да продължи по-нататък. От начина, по който бе разкъсана дрехата й…
Дерън се обърна и стисна очи в пристъп на отвращение от самия себе си. Изведнъж се бе видял някак отстрани като стоящ на възвишението древен тиран, развличащ се със страданията на хората долу, принизил се дотам, че да се заглежда в момиче с разкъсана дреха… Не, ако така продължава, на него много скоро щеше да му се наложи да реши, продължава ли все още да е на страната на човечеството, или не.
Откри наблизо едно стълбище и се спусна надолу до нивото на парка. Сериозно обгореният мъж бе натопил пострадалата си ръка в хладната течаща вода, други пиеха от нея. Никой не изглеждаше да издъхва или да умира от загуба на кръв. Момичето обаче всеки момент май щеше да се свлече по дървото.
Приближавайки, Дерън свали горнището на униформата си, наметна момичето и го прихвана, за да не падне.
— Къде сте ранена? — запита я той.
Тя поклати глава и отговори нещо непонятно. Бледото й лице отразяваше степента на шока, който беше получила и той се опита да я принуди да седне. Тя обаче му оказа съпротива и се наложи да изтанцуват няколко странни стъпки, за да не загубят равновесие. Момичето беше високо и слабо и при нормални обстоятелства би могло да мине за красиво… Е, не бе чак красавица, но поне бе симпатична. Косата й беше късо подстригана — като на повечето жени в тези дни — в съгласие с простичкия стил, пропагандиран от правителството. Не носеше бижута, нито грим, което беше малко необичайно.
Скоро тя излезе от вцепенението си, поне колкото да огледа критично куртката, с която беше загърната.
— Офицер ли сте? — запита момичето с неясен нисък глас, мъчейки се да фокусира поглед върху отличителните знаци на яката.