Първото, което извади от преносимия си секретар, беше старото писмо на Белам. Неволно погледът му се плъзна по думите: „… никакво доказателство за движение на нашето кълбо не съществува, смятам аз, тъй като нито едно не ми е било предоставено.“
Никакво доказателство. Винсенто обърса чело с трепереща ръка. Сега, когато смъртният страх потискаше яснотата на мислите, на него му се стори, че всичките аргументи, които беше привел, като приливите и петната по слънцето, наистина не доказваха нищо за каквото и да е движение на планетите и слънцето. Истината за тях беше му се явила и той я беше приел, без да се замисля, че трябва и да се докаже. Дълго беше гледал през телескопи и още по-дълго бе разсъждавал върху това, какво е видял. С очи и ум беше претеглил слънцето, беше опипвал звезди, планети и комети, и истината беше дошла през някаква вътрешна врата, като някакво откровение.
Враговете му, които го оплюваха, разбира се бяха далеч по-малко човеци, отколкото бе той. Те бяха тъпи и слепи в безусловното си отричане или пък в неспособността си да осъзнаят истината, която той им показваше. И все пак Винсенто знаеше, че онези, които ще седнат като негови съдници, бяха изкусни в логиката, когато трябваше да боравят с нейните формални правила. Само да разполагаше с някакво сигурно доказателство, просто и недвусмислено, което да изложи пред тях!… О, какво ли не би дал за това! Главата го заболя, той сви юмруци, червата му се обърнаха при тази мисъл-мечта. Ако имаше поне едно несъмнено и простичко доказателство, той щеше да рискува всичко, щеше да застане срещу враговете си и да ги хвърли в смут, щеше да натрие дългите им надменни носове с ИСТИНАТА!
Но тъй като в действителност нямаше нищо, което да подкрепи това настроение за славна победа, то скоро отмина. Истината беше, че той бе стар и уплашен и щеше да се отрече.
Бавно извади мастило, перо и чиста хартия и още по-бавно изписа първия ред. От време на време спираше и затваряше очи срещу слънцето, опитвайки се да не мисли…
…
Дерън преброи седем войника около огъня и откри, че всеки от тях с радост прие да отпие глътка коняк от неговото шише, както и че всички те бяха станали доста словоохотливи. Не, нямало друг в манастира, когото той да не е видял, нито пък някъде другаде наоколо, чак до града отвъд реката.
Когато няколко минути по-късно остана насаме, Дерън повика безгласно:
— „Операции“?
— Началникът слуша.
Може би шефът нямаше нужда от сън, но Дерън беше прекалено изморен и прескочи военния етикет:
— Пребройте линиите на живот отново. По моя сметка са тринайсет души. Ако при вас са дванайсет, значи един от моите усмихващи се компаньони има машинка вместо черва. Но ако пак преброите четиринайсет, значи или има някой бандит или дезертьор, който се спотайва из кьошетата, или вие не разчитате правилно данните на екрана. Мисля, че онази пунктирана линия е някаква грешка в интерпретацията. Струва ми се неуместна идеята някой от нас да е бременен, тъй като всички сме мъже.
— Ще проверим веднага. Знаеш какви номера ни погаждат понякога екраните. — Тонът на Началника беше леко извинителен, което притесни Дерън май повече, отколкото ако го беше скастрил. Това означаваше, че неговата позиция тук бе толкова жизненоважна, че „Операции“ биха сторили всичко, за да го облекчат максимално.
След като довършиха закуската си и бутилката на Дерън, войниците се отдадоха на безгрижно шляене. Руд, кочияшът на Винсенто, поведе животните към свежата трева. Следвайки ги, Дерън откри извън оградата Винсенто, седнал кротко сам с нещата си за писане. Чудесно.
Спомняйки си за своята мнима двуколка, Дерън надяна гневно изражение на лицето си и тръгна надолу по пътя към моста, като оглеждаше полето във всички посоки, сякаш търсеше изгубеното си имущество.
При останките от моста зърна двамата монаси със свалени от главите качулки. Съдейки по жестовете им и по някоя и друга откъслечна дума, която достигаше до Дерън, те обсъждаха възможността мостът да бъде възстановен един ден. Дерън знаеше, че след година-две тук щяха да се простират нови каменни аркади. И тези аркади ще останат непокътнати още триста години, когато един млад студент по време на следдипломна квалификация ще мине по тях, стопирайки заедно с момичето си, което ще стопира до него не по-малко усърдно. И двамата с ентусиазъм ще разгледат за пръв път стария град и прочутата катедрала на Ойбог… Реката ще изглежда по-различно, по-кротка, разбира се, и ще има повече дървета по бреговете й. А камъните на стария Имперски път ще си бъдат все същите…