Джован махна с ръка на Саил и рече:
— Отивам да се усамотя за час, да се помоля на Светия да ме очисти от гняв и гордост, както и за нивите на тези бедни хорица. Ти прави каквото намериш за добре.
Саил така си и остана с отворена уста, додето Джован се отдалечаваше сам по пътя към манастирската сграда.
…
Дерън изкачваше стъпалата, които се катереха зигзагообразно по стръмния склон към катедралата. Ирационалното усещане за присъствието на неговата любима бе започнало да избледнява, оставяйки го насаме с истината за безвъзвратната й загуба. Хрумна му, че в този момент нейните гени са се предали на хромозомите на няколкостотин наследници. Днес той се беше приближил максимално до нея, а по-близо едва ли би могъл. Той знаеше, че солидна верига от темпорални примки винаги ще препятства възможността да посети дните на нейния живот.
В действителност той никога не й прости, че беше умряла, че беше загинала заедно с милиони други беззащитни хора, не й прости престъплението, че беше опразнила неговия свят. И може би се беше върнал в Ойбог, за да се помъчи да й прости. И така, каза си той, направи го! Стори каквото е необходимо, за да се свърши това още днес. Изкарай всичко от себе си по някакъв начин сега, за да можеш отново да бъдеш добър и за себе си, и за някой друг.
Покривът на манастира вече бе останал под нивото на изкачващите се нозе на Дерън. Когато се обърна, видя прострялата се долина, заляна отчасти от придошлата река и по-дива в красотата си, отколкото я помнеше. При поредния завой на стъпалата той мина покрай едно дръвче и за миг осъзна, че след триста години то щеше да се превърне в могъщ ствол с огромни клони, които засенчват слънцето лятно време. И че до него ще застане той, заедно с нея, и ще гледат долината, избрали за себе си един хълм — онзи хълм там, о Боже, макар сега да няма по него никакви дървета, — където един ден смятаха да построят своя дом и да отгледат двете деца, които възнамеряваха да имат.
Той продължи да се изкачва, защото почувства, че не бива да спира в никакъв случай. Накрая очите му достигнаха равнището на постлания с каменни плочи вход на катедралата. Паметта му пазеше всяка формичка от каменната настилка, където един ден щяха да стоят неговите и нейните стъпала. Ако се вгледаше сега в статуите, които помнеше, той щеше да види своята младост, и ваканцията и любовта му щяха да станат истина, а войната и скръбта да се превърнат в отминали лоши сънища.
Клонките на живия плет бяха отново зелени от дъжда и късното пролетно слънце. Но гласът й не се чуваше, нито някога щеше отново да усети нейния допир, дори и да останеше тук, докато паднеше от изтощение. За момент му се стори, че би коленичил с облекчение и би се помолил или би заплакал, тъй като знанието, че нея вече я няма беше наистина един непосилен товар… И все пак, след много-много време, този неотменим факт трябваше постепенно да бъде възприет от него.
Процесът на осъзнаването му не бе престанал нито за миг и веднъж вече започнал, той знаеше, че нямаше да спре. Очите му се бяха насълзили, но той нямаше намерение да плаче. Щеше просто да постои тук и да продължи да живее.
Не, още не беше приключил. За да довърши процеса на възприемане и осмисляне, той трябваше да влезе в сградата, където цяла сутрин й бе помагал да фотографира цветните стъклописи. Той си спомни как бе пожелал на глас създателят на вселената да излезе от скривалището си и да се яви в този храм, който бе считан за божи дом, тъй като младият историк имаше няколко неудобни въпроса, които искаше да му зададе. Въпроси, свързани с изобилието от неправда по света.
Старинната порта на главния вход си беше все същата, каквато я бе запомнил Дерън. Той се запита как една дървена врата е могла да издържи на толкова честа употреба цели триста години, без да се повреди. Е, все едно. Той я бутна и звукът от действието му наруши изолацията на пещероподобната вътрешност на сградата. Едва тогава му мина през ума, че пътната му тояга, заедно с всичкото оборудване в нея, бе останала в манастирската му килия. Но и това беше без особено значение. Непосредствено насилие от страна на берсеркерите не го заплашваше.
Дерън влезе вътре и закрачи към средата на главния кораб. Той беше широк само около трийсет фута. Редиците от колони го отделяха от страничните проходи. Бе дълъг триста фута и носещите греещ на аркадите му се извисяваха на сто фута над земята. Тук изглежда имаше място къде да се скрие не само Господ, но и берсеркер. Множеството завои и чупки можеха да дадат подслон на някой дезертьор или на бременна безпризорна, чиято линия на живот би могла да подведе „Операции“.