По протежение на източната стена стъклописите сякаш пламтяха. Векове наред димът от свещите нямаше да потъмни високите сводове. По-голямата част от катедралата беше строена от последното поколение, а цялостната й конструкция не беше довършена заради войната — строителите или бяха мобилизирани, или ги беше страх да работят. Много скелета ограждаха още колоните и стърчаха край стените, а въжетата на работниците висяха в неподвижния въздух като издялани от камък. Няколко изоставени инструмента събираха прах по ъглите.
Дали поради суеверието на сражаващите се или по щастлива случайност, но войната не бе нахълтала тук. Дори стъклописите бяха недокоснати — единствено слънцето ги пронизваше, за да блеснат с мек пламък в изобилие от краски. Широките стълбища, които водеха към страничните параклиси и повечето от настилката бяха на възраст не повече от век, все още гладки и практически неизхабени. Три века ходене по тях щяха да са необходими, за да се изтъркат и да се получат обичайните заоблености.
В центъра на сградата, където се пресичаха главният със страничния кораб, Дерън долови с крайчеца на окото си нечие движение. Някакъв монах с нахлупена качулка се приближаваше към него по една от страничните пътеки.
Дерън спря и кимна учтиво:
— Преподобни братко…
И тогава го прониза тревожна мисъл. Как е могъл единият от двамата монаси, които бе оставил долу при моста, да избърза преди него и да го изпревари? Взирайки се внимателно, той забеляза, че лицето под качулката не беше съвсем лице. И ръцете, които се протегнаха към него да го сграбят, когато фигурата се стрелна напред, бяха покрити с имитация на човешка плът, под която се криеха стоманени нокти.
…
Слабичкият монах крачеше бавно с наведена глава по древния път от разрушения мост към манастирската врата. Той мина покрай входната арка и Винсенто с облекчение си помисли, че ще продължи нататък, когато в последния момент монахът го забеляза и след кратко колебание дрипавата му фигура промени посоката си и тръгна право към него.
— Бог да те възнагради, Винсент, за това, че раздели с мен и моя спътник храната си.
— Бог знае, че имам нужда от Неговото благоволение, братко — отвърна кратко Винсенто. Той реши, че просещият монах е научил името му от Руд или Уил. Странно, но той не се обиди от фамилиарния тон на обръщението. Прашният просяк пред него приличаше на дете — беше извън всякакви социални условности.
Но Винсенто остана нащрек. Възможно беше именно този монах да е един от агентите на Защитниците.
Монахът се взираше в бумагите пред Винсенто като в непревързана рана на някой приятел:
— Винсент, защо хабиш ума и душата си за всичките тези битки и диспути? Техният краен резултат не означава нищо в действителност. Едно нещо има, и това е любовта към Бога.
Тази налудничава, честна откровеност разнесе подозренията на Винсенто и го принуди да се усмихне.
— Изглежда си се потрудил да се запознаеш с моите дела. Но, преподобни братко, какво разбра от моите диспути и защо мислиш, че ги водя?
Монахът отстъпи смутено.
— Аз не ги разбирам. Но и не искам. Те са извън моя път.
— Тогава, братко, прости ми, но ми се струва, че не бива да ме поучаваш за нещо, което не разбираш, нито пък да стоиш тук и да водиш с мен диспут за това, защо водя диспутите си.
Монахът прие мъмренето толкова навътре, че Винсенто съжали за думите, които бе изрекъл. С това диспутът между тях, ако можеше да се нарече така, бе приключен. Винсенто постигна точка с усилието, необходимо на брониран рицар да събори дете.
Монахът не си тръгна, преди да вдигне нагоре ръце за благословия и да произнесе няколко слова, които не бяха адресирани към Винсенто. После се отправи към манастира. За миг отново се поколеба дали да не се върне, но се отказа. На Винсенто му хрумна, че беше спечелил с помощта на аргументите си, но може би беше загубил нещо друго, макар да не знаеше какво точно би могъл да загуби в случая. Той почти извика след човека, чувствайки импулс да преодолее разстоянието, което ги разделяше. Но се въздържа. Всъщност, помисли си той, нямаме какво да си кажем един на друг.
И все пак сега, когато беше прекъснал заниманието си, той не искаше да се захваща отново с унизителното писане на своето отричане. Затова Винсенто извика Уил, даде му секретаря и книжата да ги прибере и се отправи с нетърпелива крачка нагоре, огрян от лъчите на приятното слънце.
Обмисляйки отново и отново, той реши, че уговорената среща в катедралата сигурно е поредната гавра на Защитниците. Или пък някой от враговете му, църковен служител или мирянин, вероятно би желал да го въвлече в някоя компрометираща постъпка, тъкмо в навечерието на процеса му. Много добре, нека да си изпробват силиците. Той щеше да прозре замисъла им, какъвто и да беше, преди още да са го осъществили. Може пък да му се отдаде да обърне всичко против тях. Винсенто изпитваше боязън от хора, които го превъзхождаха по власт, но по интелект той знаеше, че никой не можеше да му надделее.