Топката се залюля величествено напред-назад, като поддържаше въжето изопнато и очертаваше перфектен сегмент от дъга с дължина около десет ярда. Окото на Винсенто не можа да забележи някакво намаляване на амплитудата през първите десет-дванайсет маха. Той реши, че една толкова голяма тежест, окачена толкова високо като тази, може да продължи да се люлее много часове, че и цели дни.
Чакай! Тук нещо не е както трябва! Винсенто се бе съсредоточил върху колебанията на махалото, което се люлееше неспирно. После, облегнат на колоната, за която преди беше вързана тежестта, той задържа главата си неподвижно и наблюдава така още известно време повтарящите се движения на металната топка.
За какво беше дошъл тук? А, да, някой май искаше да се срещне с него.
Ами това махало? Той се намръщи, поклати глава и пак се взря в него. После се огледа наоколо. Трябваше веднага да се увери, че догадката, която го бе осенила, е правилна.
Недалеч имаше няколко строителни дървени магарета. Той довлече две и ги разположи така, че дъската, която постави напреко на магаретата, да дойде точно под дъгата, която описваше махалото, само че перпендикулярно на посоката й. На долната страна на люлеещата се тежест Винсенто забеляза нещо като малко стърчащо връхче — за каквото и да е било предназначено, сега то щеше да свърши отлична работа. Той постави втора дъска върху първата и леко нагласи положението на цялата конструкция. Сега вече топузът минаваше на един инч от горната дъска.
Можеше да нанесе деления върху дъската… Но не, имаше и по-добър начин. Някъде тук бе видял пясък. Да, бе струпан до входа в първия страничен параклис. Пясъкът беше достатъчно влажен поради задържалото се дъждовно време. Донесе няколко пълни шепи и ги изсипа върху горната дъска, като преди това я свали. После издигна по дължината на дъската пясъчен вал, висок два инча, дълъг няколко фута и широк колкото да се задържи. След това използва интервала, когато топката беше залитнала към единия край и пъхна дъската под махалото така, че стеничката от пясък да попадне под него и напреко на движението.
Прецизно изпипан опит, помисли си той със задоволство. При първото си връщане острото връхче на топуза драсна леко пясъчния гребен и събори малка бучка песъчинки. После тежестта потегли към другия край и отново се превърна в частица вечност.
Винсенто се стараеше да не мига, докато наблюдаваше как махалото се връща. Задържайки и дъха си, той успя да долови лекия призрачен съсък на люлеенето.
Когато премина отново през продълговатата пясъчна купчина, връхчето драсна втора чертичка, съвсем близо до първата. След това тежестта наново се отдалечи с толкова могъщо и същевременно постоянно движение, сякаш внушителният организъм на катедралата имаше свой собствен пулс.
Третата чертичка беше нанесена шестнайсет секунди след първата, почти на същото място като втората. За три маха линията на движение на махалото се бе изместила настрани с около половин ширина на палец. Очите му не го мамеха никога — изместване наистина имаше.
Възможно ли е това отклонение да се дължи на леко усукване на носещото въже? Тогава то скоро трябва да се засуче обратно, помисли Винсенто, или поне да измени амплитудата си. Той пак вдигна очи към тъмния купол, забравил болките във врата.
Ако можеше, някой ден щеше да провеси някъде друго махало, подобно на това и да изучи движението му на спокойствие. Да, ако му се удадеше възможност. Даже да приемеше, че здравето ще му позволи и че щяха да му спестят затвора, пак щеше да е трудно. Самотни кули с такава височина не се срещаха под път и над път. В някой друг храм или университет може би, но нямаше намерение да влиза в жалко сътрудничество с който и да е.
… Представи си сега, че озадачаващата странична прогресия НЕ се дължи на развиване на носещото въже. Той сякаш усещаше, че истинската причина е другаде по същия начин, по който — след задълбочено изучаване — стигна до уверения извод, че слънцето е неподвижно. Това изместване на описваната дъга се дължеше на нещо твърде елементарно, основополагащо и важно, за да си позволи да го отмине като незначителна случайност.Връхчето вече се бе преместило на ширината на два пръста и също толкова беше съборило от издължената пясъчна купчинка.
Той се зачуди как ли бе окачено въжето горе. По-млади от неговите крака щяха да бъдат помолени да проверят това и Винсенто се отправи да ги потърси. На излизане той се обръща на няколко пъти, за да гледа неуморното махало, сякаш беше някаква новооткрита звезда.