— Ние на Сиргол бяхме живи и затова берсеркерите трябваше да ни убият. Но тъй като те все пак са само машини, възприехме всичко като нещастен случай, нещо като космическа шега, като действие от страна на Всевишния, както се казва. Просто няма на кого да отмъстим.
Гласът му пресекна, той отпи от чая и отблъсна чашката.
— Няма ли да дойдат хора от други планети, за да ни помогнат? — попита Лайза.
Той въздъхна. Гласът му стана още по-нисък:
— Някои от тях се бият с берсеркери около техните системи. За да се справим, ще трябва да се събере наистина огромна флотилия, само че политиците и в междузвездни мащаби си играят техните игри, както обикновено. Струва ми се, че помощ ще бъде изпратена само в краен случай… евентуално.
Телевизионният коментатор бръщолевеше разгорещено за страхотните минали победи на луната, на фона на съответен видеозапис. Главният сателит на Сиргол наподобяваше твърде много Луната на планетата Земя. Дълго преди хората или берсеркерите да се появят, кръглото му лице било набраздено от метеоритни кратери, които му бяха придали страховит облик. През последната година обаче, под пороя от нови взривове, лицето на луната на Сиргол бе изчезнало заедно с всички отбраняващи го хора.
— Мисля, че помощта ще дойде навреме — рече Лайза.
„Навреме за какво?“, запита се Дерън.
— Надявам се — отговори й гласно той и усети, че лъже. В този момент по телевизията показваха кадри от дневната страна на Сиргол. Под яростно-синьото небе — все още беше останала малко атмосфера — напукани кални пространства се разстилаха до равния хоризонт. Нищо не се движеше, с изключение на няколко вихрушки от сиво-жълт прахоляк. От изсъхналата кал се издигаха блестящите стоманени останки на някакво нападателно берсеркерско средство, които напомняха твърде много на щръкнали кокали от скелет на отдавна умряло животно.
Уцелено и разбито през последните десетина дни или месец от някоя мощна защитна енергийна вълна, то беше още един повод разпаленият коментатор да се захласне от победата.
Лайза отвърна поглед от злощастната картина.
— Май са ми останали някакви спомени за красиви неща от повърхността. Не като това…
— Да. Имаше красиви неща…
— Разкажете ми.
— Е — усмихна се той, — какво предпочитате да чуете? За чудесата на природата или за невероятните човешки творения?
— За човешките творения, струва ми се… Ох, не знам. Човекът е част от природата, нали? Значи, по свой начин и нещата, които прави, също са такива.
В паметта на Дерън се извиси катедрала на върха на хълм, със слънчеви отражения, които подскачаха по цветните стъклописи… Но този спомен бе твърде болезнен.
— Не знам дали трябва да се смятаме за част от природата на тази планета или не — каза той. — Нали помните колко е особено космическото време около Сиргол?
— Имате предвид Първите хора, дошли тук? Обаче аз не мисля, че разбирам истински научното обяснение. Разяснете ми го.
— Защо не? — Дерън възприе маниера си на професионален историк, който твърде малко бе имал възможност да използва. — Нашето слънце много прилича на която и да е друга звезда от клас G, която има в системата си поне една земеподобна планета. Но в нашия случай очевидното е измамно. Е, в обикновения човешки живот времето си е еднакво навсякъде. И междузвездните кораби, които пътуват по-бързо от светлината, могат да влизат или напускат нашата система, стига да вземат съответните предпазни мерки.
Първият звезден кораб, пристигнал тук от Земята, е бил изследователски. Екипажът му, естествено, не е знаел нищо за номерата на нашето време. Докато се приближавал към ненаселената Сиргол, корабът внезапно пропаднал във времето с двайсет хиляди години — нещо, което не би могло да се случи никъде другаде в познатата вселена.
Пътуването във времето е възможно само на Сиргол и то само при определени условия. Едно от тези условия е, че всеки, който се връща повече от петстотин години назад, претърпява такова изоставане в съзнанието, което му изтрива паметта. Точно това се случило с изследователския кораб от Земята. Екипажът му се превърнал в Първите хора — мъже и жени от нашата митология. След като пропаднали назад с двайсет хиляди години, те изгубили всякакъв спомен. Сигурно са пълзели около приземилия се кораб като бебета.
— Но как изобщо са оживели?
— Не знаем със сигурност. Инстинкти… и късмет. Религиозните хора наричат това „божия милост“. Ние все още не можем да попаднем на Първите, дори и със съгледваческите средства, но точно затова, за щастие, и берсеркерите не могат да се доберат до тях. Първите хора на планетата образували еволюционната клонка на едно ново начало. И като такива те може би имат приоритета да останат невидими, неоткриваеми за бъдещите поколения, независимо от прилаганите технически средства.