— Ех, ти, бедното — измънка Франциск и се опита да насочи поглед другаде, но кучето мръдна опашката си без да сваля поглед от него.
— Е, какво искаш? — промърмори смутено брат Франциск. — Мъчно ти е нали, братко? Трудна работа.
Кучето пристъпи на едно място и затрепери от възбуда.
— Хайде, хайде — взе да го успокоява Франциск. — Никой не иска да говори с тебе, а?
…Кучето скимти и пълзи в краката на монаха. Брат Франциск изпитва някакво отвращение от него.
— Хайде, хайде, махай се — убеждава го той. — Защо си сторил това. Та то е било святото телце на момиченцето…
Кучето лежи в краката на светеца и вие.
— Хайде, стига, моля ти се — мърмори Франциск и се навежда над кучето. То замръзва в напрегнато очакване…
В този миг на прага се появиха ковачът и жена му, търсеха своя гост. И какво да видят, клекнал пред къщата, монахът чеше зад ухото ридаещото куче и тихо му говори:
— Виждаш ли, братко, виждаш ли, мой мили, защо ми лижеш ръцете?
Ковачът се изсекна. Франциск се обърна към него и плахо забърбори:
— Знаете ли, ковачо, то така жалко скимтеше! Как го казвате?
— Брако — измърмори ковачът.
— Брако — каза свети Франциск и кучето веднага го близна по лицето. Брат Франциск стана. — Стига скръб, братко, благодаря ти. А аз да вървя, ковачо.
В тоя миг той търсеше начин да се сбогува и не се досещаше; застанал пред ковачката със затворени очи, той се мъчеше да си припомни някаква благословия.
Когато отвори очите си, младата жена беше коленичила пред него, а ръката й — върху главата на кучето.
— Слава богу — въздъхна Франциск и откри жълтите си зъби. — Бог да ви възнагради за това!
А кучето, скимтейки от бясна радост, хукна да тича около светеца и коленичилата жена.