— Не знам. Винаги са били тук, откакто я има сийдата. Мисля, че са оставени да ни напомнят за миналото и да ни напътстват, когато се нуждаем от помощ.
— А къде са сега художниците?
— В сайвото, разбира се — отговори той. — И са щастливи. През зимните нощи, когато сноповете светлина се извиват в небето, духовете на мъртвите танцуват от радост.
Всеки ден ни посрещаха все нови признаци на пролетта. Стъпките в снега, преди ясно очертани, сега бяха с по-замити контури. Чувах малките поточета под ледената кора и топящите се по дърветата висулки. От снега се появиха ранни цветя, над главите ни прелитаха все по-многобройни ята птици; предизвестяваха пристигането си с викове, които после заглъхваха в далечината, към гнездата им. Раса се възползва от възможността да ме научи да разчитам значението на това, колко са на брой, посоката, от която се появяват и в която изчезват, дори начина, по който надават виковете си.
— Летящи птици или дим, няма значение. За тези, които могат да ги тълкуват, това са знаци. — После добави: — Макар и в твоя случай да нямам нужда от такива. — Забелязал бе как задържам поглед на юг много след като птиците са отлетели. — Скоро сийдата ще тръгне на север към пролетните ловни полета, а ти ще поемеш в обратната посока. — Щях да отрека, но кривата му усмивка ме възпря. — Знам го от първия ти ден сред нас, аз и всички в сийдата, в това число жена ми и Алба. Ти си пътник също като нас, но ние обикаляме по пътеките, оставени ни от предците ни, докато теб те мъчи по-дълбока жажда за пътешествия. Каза ми, че духът, на когото служиш, е преследвал познанието. Видях как той те изпрати сред нас, сега виждам, че иска от теб да продължиш. Мой дълг е да ти помогна. Не ни остава много време. Трябва да тръгнеш, преди снегът да се стопи и стане невъзможно да се движиш на ски. Скоро ще пристигнат за кожи мъжете стаалу. От страх от тях ние ще се изтеглим по-дълбоко в горите си. Но преди това да се случи, трима от най-добрите ни ловци ще отнесат събраните през зимата кожи на мястото за размяна. Ти трябва да тръгнеш с тях.
Както обикновено сабме бързо взеха решение. На следващата сутрин личеше, че ще раздигат лагера. Кожите от прътовете на шатрата бяха свалени, а тримата избрани ловци товареха две шейни с плътно навита вързопи кожи. Всичко се правеше с такава умопомрачителна скорост, че нямах време да измисля какво да кажа на Алба. Нямаше защо да се безпокоя. Тя остави майка си да сваля кожите от шатрата ни и ме отведе малко встрани от лагера. Пристъпи на завет зад един смърч, пое ръката ми и притисна в дланта ми нещо малко и твърдо — връщаше ми огнения рубин. Още бе топъл от допира до кожата ѝ.
— Трябва да го задържиш — протестирах. — Твой е, доказателство за любовта ми към теб.
— Не разбираш — каза ми тя. — За мен е много по-важно духът, който блещука в камъка, да продължи да те пази и напътства. Така ще знам, че си в безопасност. А и ти ми остави нещо не по-малко скъпоценно. То живее в мен.
Разбрах я.
— Откъде си толкова сигурна?
— Сега е сезонът, в който всички живи същества усещат малките си. И с нас, сабме, е така. Мадер Асе, която живее под огнището, ми изпрати дъщеря. Знаех, че ще го направи, от деня, в който заедно посетихме сайвото.
— Откъде си сигурна, че детето ще е момиче?
— Помниш ли мечката, която срещна на онова пътуване? Ти не ме виждаше, но аз бях там с теб под формата на моята птичка-сянка.
— Усетих крилете ти на бузата си.
— А мечката? Не я ли помниш?
— Разбира се, че я помня. Тя ми се усмихна.
— Ако беше изръмжала, детето щеше да е момче. Усмивката е обещание за момиче.
— Не искаш ли да остана и да ти помогна с детето?
— Всички в сийдата ще знаят, че тя е дете на ноаде-чужденец и внучка на велик нояде и ще ми помагат, защото ще очакват момичето също да стане велик нояде и да помага на сийдата. Ще бъда нещастна, ако останеш с нас само заради мен. Казах ти още в началото сабме, вярваме, че е далеч, далеч по-добре да пътуваш, вместо да стоиш на едно място. Така затваряш духа си, също както огънят е впримчен в магическия ти камък. Моля те да ме послушаш, продължи напред и знай, че си ме оставил щастлива.
Вдигна лице за последна целувка, а аз се възползвах от възможността пак да поставя в шепата ѝ огнения рубин.
— Дай го на дъщеря ни, когато порасне, за спомен от баща ѝ.
Алба се поколеба за миг, после отстъпи, обърна се и се върна при семейството си.
Раса ми махаше — мъжете с шейните бързаха да потеглят. Вече бяха сложили ските и наместваха тегличите на шейните на раменете си. Отидох да благодаря на Раса за всичко, което направи за мен. Странно, но той ми се стори притеснен.
— Не се доверявай на стаалу — ме предупреди. — Снощи посетих сайвото, за да питам сянката си какво ще се случи. Пътуването ми бе мрачно и неспокойно, и надуших смърт и измама. Но не видях откъде идва, само един глас ми каза, че ти вече знаеш за опасността.