На изток, през гъста гора, водеше пътека, обрасла с трева и храсти, но още различима. Мъжете с брадвите тръгнаха напред и започнаха да я разчистват. Холопите бяха впрегнати като волове, по десетима, към въжета, завързани към трите пощадени лодки. Останалите крепяхме лодките или по двойки мятахме нови трупи пред киловете. Четири дни изнурителна работа, под жилата на летящите насекоми, ни бяха нужни да извлачим лодките в един течащ на изток поток. Там още седмица почивахме, докато дърводелецът ни — варанг, роден в Норвегия — надзираваше строителството на четири нови лодки. Накара холопите да издълбаят и прогорят стволовете на четири големи дървета, от които после изработиха киловете и долната част на лодките. Други холопи подготвяха и ковяха планките към корпусите, докато накрая разпознах очертанията на викингски кораб.
Похвалих дърводелеца за майсторски свършената работа.
Той се намръщи.
— И на това му викаш кораб? Цяло корито. За да направиш истински кораб, е нужно време и внимание, и опитни дърводелци, не тези нескопосани безделници, които стават само да цепят дърва за огъня.
Изтъкнах, че два от холопите от далечния север се оказаха наистина полезни, когато изчерпахме запаса си от нитове — прикрепиха планките с борови корени, обичайна практика в родината им.
Дърводелецът обаче не бе особено впечатлен.
— Там, откъдето съм аз, използваме само нож и игла. Решиш ли, че си се изучил, майсторът ти ги дава и само с тях трябва да направиш кораб и да му опънеш платна. Не се ли справиш, значи само хабиш дървото, като онези там.
Норвежецът изглеждаше най-сговорчивия от фелага. Говореше чист нордически, докато всички останали намесваха в изреченията си толкова много местни думи, че ми бе трудно да ги разбера. Попитах го как един майстор корабостроител се е озовал сред варангите.
— Убих няколко души у дома — каза, — а те излязоха хора на местния граф. Трябваше бързо да изчезна. Може и да се върна някой ден, но се съмнявам. Този живот ми харесва — няма да си трошиш гръбнака да влачиш дървета или да изгубиш някой пръст, докато дялаш планките. Имаш роби за тази работа, а и жените са в изобилие.
При пътуването си виждахме само случайни следи от хора, някоя пътека към реката, отсечен с брадва дънер или слаба миризма от огън навътре в гората, която се простираше от двете ни страни. Самите хора не видяхме, макар и няколко пъти да ми се стори, че в тръстиките в далечината изчезва силует на лодка. Докато стигнем до мястото, тръстиката вече се бе върнала на мястото си и аз се питах дали не ми се е привидяло.
— Къде са хората? — попитах Вермундур. Той грубо се изсмя и ме изгледа така, сякаш бях слабоумен.
В крайна сметка все пак подминахме две търговски станции и един сравнително голям град. Беше разположен на пресечката на две реки и силно напомняше Алдейгуборг — безразборно строени дървени къщи, защитени от дървена стена и пазени от поне две страни от реката и блатото. Жителите затвориха вратите си и недоверчиво ни съпроводиха с поглед. Предполагам, че репутацията на фелага ни бе изпреварила.
Реката сега бе много по-голяма. Движехме се в средата на течението, затова и виждах малко от заобикалящите ни земи, с изключение на монотонните зелени гори, които бавно се точеха от двете ни страни. Наивно сметнах, че пътуваме в средата на реката, за да използваме течението. После видях над дърветата да се издигат струйки дим. Не трябваше да си особено умен, за да предположиш, че скритите обитатели сигнализират за нас на съседите си. Сега поставяхме часови, когато слизахме да нощуваме на брега, а веднъж, когато димните сигнали бяха особено често, Ивар отказа изобщо да ни пусне на сушата. Прекарахме нощта на котва в плитчините и ядохме суха храна.
Най-после горите останаха далеч зад нас и бдителните им обитатели. Свърнахме в малка река, която се вливаше в нашата от север. Сега се движехме по левия бряг. Забелязах, че Ивар зорко го следи, сякаш чака някакъв знак. Сигурно го видя, защото при първа възможност заповяда да хвърлим котва.