— И ти трябва да си там, нали му беше любимец — подигра ме Вермундур и пияният му дъх едва не ме събори.
Двама варанги прихванаха наложницата през кръста и я вдигнаха на кладата. Три пъти я повдигнаха и свалиха, а аз видях как устните ѝ се движат, редеше молитва или може би молеше за помощ. На третия път волвата ѝ подаде жив петел. Момичето за миг се поколеба. Чух как волвата бясно ѝ изкрещя нещо. Не знам на какъв език я заговори, но момичето пъхна главата на петела в устата си и я отхапа, после, сред пръски кръв, хвърли още пърхащото тяло върху погребалния кораб.
Вдигнаха момичето още веднъж и, трепереща и залитаща, я отведоха на кораба на господаря ѝ. Докато се изкачваше по натрупаните съчки, се подхлъзна и падна, и волвата трябваше да ѝ помогне. Следваха ги четирима мъже. Светлината отслабваше, но видях как момичето залитна през отворената врата на шатрата. Може и волвата нарочно да я спъна. Един от четиримата варанги пиянски започна да рови из шалварите си, отиде при момичето и го изнасили. Волвата гледаше безучастно отстрани. Варангите един след друг насилваха наложницата, след което, преди да слязат от лодката и отстъпят мястото си на следващия, се обръщаха към застаналите покрай лагерния огън свои другари и викаха, „Направих го в памет на Ивар“.
Когато и четиримата вече бяха долу, волвата сграбчи вече съвсем безчувственото момиче за косата и го завлече в шатрата. Пламъците на огъня осветиха последния погребален ритуал. Видях как волвата направи примка от въжето, на което висеше зеленият камък и я метна през главата на жертвата си. Затисна с крак лицето на момичето, облегна се назад и с едно мощно движение затегна примката. Накрая свали ножа на Ивар от колана си и неколкократно го заби в жертвата.
Едва тогава волвата слезе, избра една главня от огъня и я пъхна сред натрупаните около лодката подпалки. Изсушеното от лятната жега дърво лумна веднага. Бризът раздуха пламъците и след броени секунди цялата погребална клада бясно гореше. Вдигнах ръка, за да предпазя лицето си от топлината. Заревото засмукваше все повече въздух, пламъците ръмжаха и пукаха, запращайки залпове искри във въздуха. В центъра на стихията, в шатрата с трупа на Ивар изведнъж се появиха големи дупки. Горящите им ръбове пълзяха и поглъщаха тъканта толкова бързо, че за миг остана само скелетът на шатрата, сякаш се подиграваше на пламтящия ад. После прътите рухнаха над телата на Ивар и наложницата му.
Тази нощ се напих до безпаметност, за да забравя видяното. Около мен варангите празнуваха. Пиеха, докато повърнат, после избърсваха бради и започваха наново. Двама се сбиха заради някаква въображаема обида. Откриха някак мечовете и камите си, и безсилно замахваха един към друг, докато се измориха и трябваше да прекратят спора. Други се наливаха с медовина и пиво, докато се проснеха безчувствени на земята. Тези, които още можеха да се държат на крака, се добраха до шатрата с робините и ги изнасилиха. Волвата бе изчезнала. Без съмнение се беше върнала в селото си. Замаян от алкохола, аз се завлякох до едно спокойно кътче зад някакви бали стока и заспах.
Събудих се с болезнено главоболие, бунтуващ се стомах и гаден вкус в устата. Слънцето вече бе високо над хоризонта. Очертаваше се поредният убийствено горещ ден. Хванах се за балата, как да е станах и погледнах към погребалната клада на Ивар. Там сега имаше купчина овъглено дърво и пепел. Стоеше само скелето, а по овъглената земя до него бризът подмяташе кокоше перо.
Из лагера безцелно щъкаха холопи. Господарите им или поне тези, които виждах, хъркаха по земята, изнурени от разгулната нощ.
Предпазливо прекосих лагера и слязох при реката. Усещах се омърсен; отчаяно исках да се измия, нищо, че почти черната вода далеч не изглеждаше чиста. Увих мръсната риза като препаска около кръста си и свалих широките варангски шалвари. Бавно и внимателно нагазих в реката, докато топлата вода стигна до средата на бедрата ми. За миг спрях и подложих гръб на слънцето; усещах как калта се стича между пръстите на краката ми. Водата почти не помръдваше. Предпазливо продължих напред, боейки се, че едно по-внезапно движение ще предизвика нов пристъп на гадене. Малко преди да загреба вода с шепи и наплискам лице, спрях и погледнах отражението си. Слънцето се падаше под такъв ъгъл, че виждах главата и раменете си като блед контур. Изведнъж силно ми се пригади, главата ми се завъртя и ме побиха ледени тръпки. За малко да припадна. Помислих, че е резултат от разгулната нощ, после осъзнах, че съм виждал същото това отражение и преди, в пророческия кладенец в гората в Нортамптън. В мига, в който го осъзнах, видях нещо ярко да проблясва в речното огледало. За части от секундата помислих, че е сребърното тяло на риба, после разпознах отражението на нож и вдигнатата ръка, която го държеше.