Паднах на една страна.
Усетих пронизваща болка високо в лявото си рамо. Ударът в гърба не застигна целта. Водата се завихри, някой бясно изръмжа и усетих как ръката му опитва да ме хване, плъзга се по мократа ми кожа. Отново ме прободе болка в ляво. Хвърлих се напред в отчаян опит да избягам от камата. Ръката отново се опита да ме хване и този път улови увитата около кръста ми риза. Гмурнах се под вода, извъртях се и се отблъснах с крака. Не усетих дъното. Обхвана ме паника. Махащите ми крака докоснаха краката на нападателя ми. Знаех кой е, трябваше да е Фройгер. Мразеше ме от деня, когато го унижих със заровете пред другите варанги. Сега, когато Ивар бе мъртъв, бе дошъл часът за отплата.
Гърчех се като сьомга, която се опитва да избяга от остриетата на рибарско копие. Фройгер беше едър, подвижен мъж, опитен в боя с ножове. Лесно би ме надвил, но или още бе махмурлия, или искаше да ме измъкне на брега и ме извърне да видя убиеца си, преди да пререже гърлото ми. Вместо да ме прободе пак, той направи грешката да опита да ме придърпа за препаската. Възелът ѝ се развърза и аз се извъртях на свобода.
Фройгер залитна назад, а аз се вкопчих в шанса си. Болката в лявото рамо бе толкова пронизваща, че съвсем забравих раната в ребрата. Ужасът ми даде сили да преплувам десетина шеметни дължини. Нямах представа в каква посока се движа. Знаех само, че трябва да избягам от Фройгер. Сляпо се метнах напред, очаквайки всеки момент да го усетя да хваща глезена ми и ме придърпва назад.
Спаси ме това, че бях гол. Фройгер беше речно чедо. Знаеше да плува и с лекота би застигнал ранената си жертва, ако не му пречеха широките, подгизнали панталони. Чух го да се спуска след мен, първо газеше, после по принуда започна да плува. Когато паниката се поуталожи, набързо се огледах накъде отивам — право към средата на широката река. Наложих си да дишам дълбоко и въведа ритъм в движенията си. Едва след двеста замаха рискувах да погледна назад. Фройгер се бе отказал от преследването. Виждах тила му — плуваше към брега. Знаех, че ще ме чака там, ако сглупя да се върна в лагера.
Тотално изтощен спрях да плувам и тежко се отпуснах на водата. Покрай рамото ми се заформи червено петно. Чувал бях за гигантските речни риби — говореше се, че са по-дълги от човек. Зачудих се дали са хищни и започнах да се моля на Один за помощ.
Дънерът, покрит с речна слуз и доста стар, се носеше толкова ниско по водата, че не видях спасението си, докато то не се отърка о мен. Взех го за някоя от хищните риби и подскочих. После с благодарност се вкопчих в хлъзгавото дърво и го оставих да поеме тежестта ми. Още един житейски кръг се затваря, помислих. Дърво бе довело до смъртта на кръвния ми брат и пак дърво щеше да спаси моя. Да умра от кръвозагуба бе далеч за предпочитане пред удавянето. Стиснах зъби, за да притъпя болката в рамото, затворих очи и нарочно потърсих облекчението на тъмнината.
Не помня друго, до мига, в който ме свести някаква кисела миризма. Изпаренията щипеха носа ми и ме накараха да се просълзя. В гърлото ми се разля на тънка струйка стипчива течност, която ме задави. Някой бършеше лицето ми с гъба. Отворих очи. Трябва да съм припаднал, както стисках дънера — нямах представа как съм се озовал проснат на някакъв килим. Над мен бе надвесено кръглото лице на ибн Хаук. Изражението му както никога бе сериозно. Каза нещо и аз чух гласа на преводача.
— Какво правеше в реката?
Облизах устни — имаха вкус на оцет.
— Опитаха се да ме убият.
Серкландерът дори не си направи труд да пита за кого говоря.
— Значи изкара късмет, че хората ми те забелязаха.
— Трябва да си тръгнеш бързо — казах настойчиво. — Мъжът, който ти продаде робите, Ивар, е мъртъв. Другарите му мислят, че ти си го отровил. Сега варангите са без главатар и са много опасни. Ще опитат да те настигнат, за да си върнат близначките.
— Друго не съм и очаквал от тези диваци — отговори той. — Вече плаваме надолу по реката.
Опитах се да се изправя.
— Господарят ми те моли да лежиш мирен — каза преводачът. — Иначе ще разместиш превръзката.
Извърнах глава и видях, че лявото ми рамо е увито в бинтове. Отново подуших оцет и се зачудих защо.
Ибн Хаук дори не ми остави време да задам въпроса си.
— Оцетът пази от зараза — каза. — Ще те пречисти от болестта, която уби Ивар. Сега почивай. Ще пътуваме и през нощта. Не мисля, че твоите руси ще ни настигнат. А ако го направят, Черните качулки ще се справят с тях.
Легнах назад и се замислих за развоя на събитията. Бях изгубил безвъзвратно всичко — скъпоценните кожи, дрехите, дори ножа, на които държах, защото бе подарък от Транд. Варангите вече трябва да си бяха поделили плячката. Радвах се, че дадох огнения рубин на Алба.