По време на пътуването ни надолу по реката за мен се грижи лично ибн Хаук. Носеше богат запас лекове от родината си и сам приготвяше лапите от билки и подправки. Определено бе много опитен в медицината и раните зараснаха без почти да остане белег. При всяка смяна на превръзките, ибн Хаук се възползваше от възможността да ме разпита за обичаите на варангите и на хората от страните, които бях обиколил. Никога не бе чувал за Исландия или Гренландия, нито разбира се, за Винландия, но знаеше за крал Кнут и имаше бегла представа за северните земи.
Той истински се шокира, когато му разказах как бе изгорен трупът на Ивар.
— Варвари — каза. — Нищо чудно, че заразата се разпространява по-бързо сред речните пирати. Моята религия изисква да се мия преди молитва, но забелязах, че бившите ти спътници са по-мърляви в навиците си и от магарета.
— Не всички са толкова диви. Има мъже, които също като теб познават билките и отварите, а истинските варанги от северните земи ревниво съблюдават чистотата. Къпят се редовно, ходят с чиста коса и нокти, и полагат големи грижи за външния си вид. Знам го, защото отговарях за тежките камъни, с които гладят дрехите си.
— Но да изпепелиш труп — отбеляза ибн Хаук, — е отвратително.
— Какво правите в твоята страна?
— Ние погребваме мъртвите си — отговори той. — Често гробовете са плитки, защото почвата е камениста, но полагаме мъртвите в земята колкото се може по-бързо, преди да е започнало разложението. Климатът ни е много горещ.
— Така правят и християните — казах и се хванах, че неволно повтарям нещо, което Транд ми каза преди години. — За староверците това е обида към мъртвеца. Ние намираме за отблъскваща мисълта, че трупът ще се разложи или ще бъде изяден от червеи. Предпочитаме да изгори чисто и отведнъж, за да се възнесе душата му във Валхала.
После, естествено, трябваше да обясня какво е Валхала. Ибн Хаук си водеше бележки.
— Твоята Валхала много прилича на рая на някои от моите сънародници. Странна секта, мислят, че ще отидат там, ако умрат в битка, жертвайки живота на предводителя си.
Беше толкова сговорчив и приветлив, че се възползвах от възможността да го попитам дали е виждал кървавочервени скъпоценни камъни с пламтящ в тях огън.
Той веднага се сети по описанието.
— Разбира се. Наричаме ги лаал. Господарят ми притежава няколко — и много се гордее с тях. Най-добрите са дарове от други велики владетели.
— Знаеш ли къде е родината им?
— Труден въпрос. Търговците на скъпоценни камъни ги наричат бадакши, може и да има някаква връзка със страната, където се добиват. Чувал съм, че мините са високо в планината, близо до границите на една страна, която ние наричаме ал-Хинд. Точното им местоположение се пази в тайна, но съм чувал, че рубините са в буци бял камък, който миньорите много внимателно разбиват с длета. На малкия камък с лошо качество казват пешак. По-добрите са конници и така нататък, до емир, везир и най-добрите — императорите, — които носят само кралските особи.
В компанията на този мъдър и интересен човек пътуването мина бързо и с искрено съжаление чух ибн Хаук да казва, че пътищата ни скоро ще се разделят.
— Утре ще бъдем при границата на Ромелия. Предполагам, че ще ни посрещне гранична охрана. Голямата река завива на изток, а пътят към Ромелия, където искаш да отидеш ти, е на югозапад. Ще трябва да прекосиш реката, оттам друга река ще те отведе до пристанище, от което ще вземеш кораб и след две или три седмици ще си в Константинопол или Миклагард, както го наричаш ти.
Трябва да съм го изгледал съкрушено, защото добави:
— Не се безпокой. Пътниците трябва да си помагат взаимно, а и моята религия учи, че милосърдието винаги се награждава. Обещавам, че ще се погрижа да стигнеш този свой Миклагард.
Оцених колко влиятелен е скромният ми спътник едва когато на борда ни се качи командирът на бреговата охрана. Беше наемник — печенег, нает да патрулира с племето си буферната зона между империята и дивите области на север. Печенегът бе или арогантен, или очакваше подкуп. Говореше грубо и искаше да му бъдат представени доказателства, че ибн Хаук е посланик. Ибн Хаук спокойно извади малка метална плоча, дълга колкото дланта ми и три пръста широка, с гравиран надпис на гръцки, макар и да се съмнявам, че печенегът можеше да го разчете. Но и не му трябваше да е грамотен — плочата бе от чисто злато. Той пребледня и стана много отзивчив.