— Иска ли нещо посланикът, — попита. — С удоволствие ще изпълни всяко негово желание.
— Позволи на мен и свитата ми да продължим надолу по реката — отговори меко арабинът, — и бъди така любезен да предоставиш охрана на този младеж. Той носи послание за Негово Величество императора.
Имах присъствие на духа, колкото да не зяпна от изненада. Веднага, щом печенегът излезе от палатката, попитах:
— Какво беше това за посланието?
— О, това ли — ибн Хаук пренебрежително махна с ръка. — Няма да навреди да изпратя почитанията на халифа до императора на Ромелия. Жестът ще бъде оценен. Императорският двор определено цени лъскавата страна на дипломацията. Може да се почувстват обидени, ако научат, че съм посетил кътче от империята, без да изпратя няколко ласкателни думи на великия владетел на ромеите, както сам се нарича той. Няма да е зле да отнесеш една бележка от мое име. Дори можеш да ми помогнеш да я напиша на гръцки.
— Все още не разбирам защо печенегът ще се нагърбва да организира пътуването ми.
— Няма голям избор. Службите на императора издават златни „паспорти“ само на представители на по-важните околни владетели. Плочката въплъщава властта на самия император. Ако печенегът не изпълни дълга си, може да се озове и в затвора. Бюрократите в Константинопол може да са подкупни и надути, но мразят неподчинението. Ще ти дам сребро, с което да ги умилостивиш при пристигането си. Хайде да съчиним посланието.
Ето как за пръв и единствен път превеждах от серкландерски на гръцки. Задачата не бе особено трудна, защото много от буквите имаха пряк еквивалент и с помощта на преводача направих според мен приличен превод на засуканите поздравления и комплименти на ибн Хаук към василевса.
— Съмнявам се, че изобщо ще види писмото — коментира ибн Хаук. — Вероятно ще бъде заведено в дворцовите архиви и забравено. Жалко, наистина се гордея с почерка си.
Беше вложил истински усилие и деликатно запълнил с мастило отбелязаните контури върху нов, гладък пергамент. Напомни ми на монасите от скрипториума на манастира, където бях послушник. Ръкописът бе истинско произведение на изкуството. Казах му го и той ме изгледа по-весел от всякога.
— Сигурно си забелязал — каза ибн Хаук, — че тук не използвам буквите, с които си водех бележки за пътешествията ти. Те са всекидневното ми писмо, а това е официалната азбука, която се пази за важни документи и надписи, копия на светата книга и всичко, върху което стои името на господаря ми. Което ми напомня — за да стигнеш до Константинопол, ще ти трябват пари.
Ето как последния етап от пътешествието към Миклагард изминах пременен в памучна арабска роба, с кесия от монетите, които за първи път видях на врата на кралицата на Англия и които вече знаех, се секат в името на великия халиф на Багдад.
Глава осемнадесета
Много се е писало за великолепието на Константинопол, градът, който северняците наричаме Миклагард, а други — Метропол, или просто Великия град. И все пак никъде не съм чел за феномена, който привлече любопитството ми при пристигането в устието на тесния проток, на който е разположен Константинопол. Там морската вода тече само в една посока, което е противоестествено. Всеки моряк знае, че на такова малко пространство няма как да няма приливи и отливи. Ако те са едва доловими, както при Константинопол, значи водата изобщо не би следвало да се движи. И все пак капитанът на товарния кораб, който ме докара до протока, твърдеше, че морето винаги тече в една и съща посока.
— Задължително от север на юг. Понякога течението е бързо като пълноводна река. — Минавахме между двата скалисти носа, които бележат северния вход към протока. — Говори се, че едно време тези скали се удряли една в друга и разбивали на трески всеки дръзнал да премине кораб.
Навлязохме в течението и скоростта ни се увеличи. Група мъже на брега товареха кораб. Правеха го ръчно, с привързани към тялото им въжета. Сетих се как холопите влачеха лодките в земята на русите.
— Сега ще ти покажа нещо още по-изумително — каза капитанът, доволен, че ще отвори очите на един невеж чужденец за чудесата на родното пристанище. — Виж онзи кораб там. — Посочи едно шишкаво търговско корабче. Беше пуснало котва далеч от брега, но екипажът му мистериозно защо продължаваше да гребе. — Изобщо не е на котва. И най-дългото въже не стига до дъното. Кормчията пуска от палубата голяма кошница с камъни, за да улови подводното течение. То върви в обратната посока, от юг на север.
Бях твърде изумен, за да коментирам. Проливът пред нас се разширяваше и отвъд бреговете, с вилите и селските им къщички, се откриваше гледка, каквато дори не си бях представял.