Едгар взе едно камъче и го пъхна в дупка в кората на дъба. Там вече имаше и други камъни; предположих, че така дъбът изпълнява желания.
— Младите двойки идват тук да молят за деца — обясни ми Едгар. — Мислех, че ако и аз сложа камък, ще си върна дъщерята. — Махна към кладенеца. — Неомъжените момичета пускат сламка и броят колко мехурчета ще се надигнат. Колкото са те, толкова години ще минат, докато се омъжат.
Забележката му докосна болезнена тема. Откъснах клонче и се наведох да го пусна в кладенеца. Видях отражението на черната вода. Желанието ми, разбира се, не бе да науча кога ще се оженя, а кога пак ще видя Елфгифу, по която линеех. При всеки удобен случай бях рискувал, като прескачах до бурга с надеждата да я зърна, и всеки път бях оставал разочарован.
Сега се наведох над кладенеца, но преди да пусна клончето, се случи нещо съвсем непредвидено.
От шест-седемгодишен знам, че съм един от малцината, надарени с така нареченото ясновидство. Майка ми, ирландката, на времето била известна с тази си дарба, която сигурно бях наследил от нея. От време на време получавам странни предчувствия и видения. Дори съм виждал мъртъвци и сенките на хора, които скоро ще умрат. Тези неща се случваха без предупреждение, и понякога ги деляха месеци, дори години. Една мъдра жена в Оркни — сама притежаваща дарбата — предположи, че аз просто откликвам на света на духовете, ако съм в компанията на човек, който притежава силата. Тя го нарече нещо като вълшебно огледало.
Случилото се при кладенеца показа, че греши.
Докато се навеждах да пусна клончето, погледнах към отблясъка на черната вода и изведнъж ми прилоша. В началото реших, че е това, което човек изпитва, когато погледне от много високо или изведнъж му се завие свят, но мастиленочерната вода беше на не повече от една ръка разстояние от мен. Замайването ми бе заменено от пълно вцепенение. Усещах леден хлад, прониза ме ужасна болка, която обхвана цялото ми тяло. Очите ми се замъглиха, догади ми се. После зрението ми се проясни. Отново видях очертанията на главата си във водата и небето над мен, но този път съвсем ясно видях и отражението на някой, който пристъпваше зад гърба ми. Държеше нещо, видях металически проблясък и изпитах сковаващ страх.
Тук трябва да съм припаднал, защото когато отново дойдох на себе си, Едгар ме разтърсваше. Лежах до кладенеца.
Едгар ми се стори изплашен.
— Какво стана? — попита той.
— Не знам — отговорих. — Отнесох се на друго място.
— Уоден ти е говорил? — попита той със страхопочитание в гласа.
— Не, не чух нищо, само видях как ме нападат. Нещо като предупреждение.
Едгар ми помогна да се изправя и ме отведе да седна на един пън.
— Почини малко. За първи път ли ти се случва?
— Такова привидение, да — отговорих. — Имал съм видения и преди, но никога на тихи, спокойни места. Само ако съм под силно напрежение или в компанията на волва или сейдурман, така наричаме жените и мъжете, които говорят със света на духовете.
Едгар веднага ме разбра.
— Има една такава старица на запад, на повече от два дена път. И тя живее до кладенец. Отпива глътка-две от водата и ако е в подходящо настроение, изпада в транс. Някои я наричат вещица, а свещениците я кълнат, но предсказанията ѝ често се сбъдват, нищо че никой друг не смее да пие оттам. От водата се хваща разстройство, а и в самия кладенец има нещо тайнствено. Преди бедствия прелива. Последният път се случи преди битката при Ашингтън, когато датчаните ни разгромиха.
— Ти там ли беше? — попитах. Още се чувствах леко замаян.
— Да — отговори Едгар, — със саксонските селяни, въоръжен с ловния си лък. Предаде ни един от водачите ни. Изкарах късмет, че отървах живота. Ако водите на кладенеца можеха да предупреждават за предатели, щях с удоволствие да му прережа гърлото, нищо че беше елдормен.
Чувах думите му, като че ли идваха от далеч.
Опитах да си обясня какво е привикало видението. Прозрението ме връхлетя отведнъж: откликвах на света на духовете, когато се озовях на места, където границата между истинския и техния свят е по-тънка. Улавях послания от отвъдното като стрък трева, накланяща се на вятъра, дълго преди човек да го усети по кожата си. Изтръпнах — от страх, че няма как да разбера дали не съм на свещено място, преди да ме връхлети поредното видение.
Седмица беше минала от видението в гората. Едгар беше в прекрасно настроение.
— Южен вятър и облачно небе значат добър сутрешен лов — обяви, побутвайки ме с крак, както си лежах, полузаспал в ъгъла. Много обичаше поговорките. — Време е за първия ти лов, Торгилс. Имам чувството, че ще ни донесеш късмет.