Когато репетицията свърши, ординарците изтичахме на плаца и събрахме туниките, коланите за мечове и останалите части от снаряжението, които трябваше да пазим в прегледен вид до самата процесия. Много от войниците естествено се събраха на приказки. Видях как Торстайн се присъедини към групичката, в която бе и Торнбьорн Онгул.
Аз, без да мисля, го последвах.
Заех позиции в периферията на кръга, като внимавах да не попадам в полезрението на Торнбьорн Онгул, но да съм достатъчно близо, за да следя какво става. Както бях забелязал още при йомсвикингите, военните нямат по-любимо занимание от това да сравняват оръжието си. Точно това правеха стражите. Фукаха се с мечовете, секирите и камите си и разказваха силно преувеличени истории за предимствата на всяко едно оръжие — превъзходната му балансираност, остротата, как не се изтъпява при удар в дървен щит, колко точно врагове е покосило и т.н.
Когато дойде ред на Онгул, той извади меча си и гордо го размаха.
Устата ми пресъхна. Мечът бе същият, който Гретир открадна от погребалната могила. Веднага го познах — уникално оръжие, красиво изработено с вълнообразната украса по метала на острието, доказателство за майсторството на франкските ковачи. Онгул го изтръгна от Гретир, като отряза пръстите на кръвния ми брат, докато той умираше на мръсния под в землянката на Дранг. Отбелязах си да разкажа на Торстайн как точно мечът попадна в ръцете на Онгул, но убиецът на Гретир ме отмени. Стражът до него поиска да разгледа меча и Онгул гордо му го подаде. Мъжът посочи на Онгул, че е нащърбен на две места.
— Трябва да дадеш да го поправят. Срамота е да държиш такъв хубав меч нащърбен.
— О, не — протестира нафукано Онгул, докато поемаше обратно оръжието си. — Аз сам направих тези следи, в деня, в който със същия този меч сложих край на дните на омразния разбойник Гретир Силния. Мечът беше негов, а острието се нащърби, когато отсякох главата му. Гретир Силния не беше като другите хора. Даже костите по врата му бяха като от желязо. Четири силни удара ми бяха нужни да отсека главата. Няма да залича следите дори командирът да ме накара.
— Може ли да видя този меч? — попита глас. Разпознах гърления тон на Торстайн Галеона и видях как Онгул му подава оръжието. Торстайн пробно го завъртя, за да открие това, което познавачите на мечове наричат сладкото място, точката, в която острието поема цялата сила и задължително улучва целта. Тълпата се отдръпна да направи на Торстайн място, при което, за мой най-голям ужас, мъжът пред мен отстъпи встрани. Онгул се огледа и единственото му око спря върху лицето ми. Разбрах, че веднага ме позна като мъжа, който върна от Дранг след смъртта на Гретир. Намръщи се, мъчейки се да отгатне какво правя тук, но бе твърде късно.
— Отмъщавам ти за Гретир Асмундарсон, мъжът, който ти подло уби — извика Торстайн, вдигна нащърбения меч и от целия си висок ръст го стовари право върху незащитената глава на Онгул. Торстайн бе открил сладкото място. Мечът разцепи черепа на Онгул като диня. Убиецът на най-добрия ми приятел умря на място.
За миг се възцари изумено мълчание. Събралите се зяпаха трупа на Онгул, проснат на плочите на парадния плац. Торстайн не се и опита да избяга. Стоеше с окървавения меч в ръка, а на лицето му се бе изписало дълбоко задоволство. После спокойно избърса кръвта от меча, дойде при мен и ми го подаде с думите:
— В памет на Гретир.
Когато слухът за убийството стигна екскубиторите, които отговаряха за реда, те изпратиха човек да арестува Торстайн. Изпълнил клетвата си, той се остави да го отведат, без да оказва съпротива.
— Няма никакви шансове — каза командирът на Торстайн, закален ветеран от Ютландия с десет години служба в стражата. — Убийството в границите на двореца е сериозно престъпление. Писарушките в императорския секретариат ни мразят толкова много, че няма да изтърват възможността да разтурят частта ни. Ще кажат, че смъртта на Онгул е просто поредната долна свада между кръвожадните варвари.
— Няма ли как да му помогнем? — попитах аз. Още стисках меча на Гретир.
Ютландерът се извърна към мен.
— Не и ако не смажеш везните на Темида — ми отговори многозначително.
Мечът на Гретир сякаш оживя в дланта ми.
— Какво става, ако един страж умре при изпълнение на дълга си? — попитах.
— Неговата собственост се разделя между другарите му. Такъв е обичаят ни. Ако остави вдовица или деца, разиграваме на търг личните му вещи; парите и неизплатените му към момента заплати, отиват за тях.