— Казваш, че Торстайн е обречен. Не можем ли да разиграем на търг вещите му, включително и този меч? Онгул ви разказа как го открадна от Гретир Силния, а вие видяхте как Торстайн си го възвърна.
Ютлавдерът ме изгледа изненадано.
— Този меч струва колкото заплатите ни за две години.
— Знам, но Торстайн ми го подари и аз с радост ще го предложа на търг.
Командирът ме погледна заинтригувано. Познаваше ме само като прислужник на Торстайн и бе любопитен да узнае каква точно роля съм играл в събитията. А и вероятно се чудеше дали не може сам да стане собственик на меча.
— Предложението ти е необичайно, но ще видя какво мога да направя. По-добре ще е да направим търга без знанието на гърците. Иначе ще започнат да твърдят, че сме толкова алчни, че сме разпродали вещите на Торстайн още преди смъртта му. Не че точно те имат право да обиждат на алчност. Там нямат равни.
— Искам да те помоля за още нещо — продължих настоятелно. — Много хора чуха Торстайн да споменава името на Гретир Силния точно преди да посече Торнбьорн Онгул. В момента се носят какви ли не догадки защо точно го направи. Ако търгът се проведе довечера, когато интересът стане най-голям, ще привлечем повече хора.
На търга същата вечер на площада на Нумера се стече половината стража. Точно това и целях.
Командирът на Торстайн, Рагнвалд, призова за тишина.
— Всички знаете какво се случи днес следобед. Торстайн, по прякор Галеона, отне живота на един свой сънародник, Торнбьорн Онгул. Никой от нас не знае защо. Торнбьорн няма да ни каже, защото е мъртъв, а Торстайн е в карцера и чака да бъде съден. Но този мъж, Торгилс Лейфсон, твърди, че може да отговори на въпросите ви и иска да предложи на търг меча, който Торстайн му даде. — Обърна се към мен. — Твой ред е.
Изкачих се на един каменен блок и се обърнах към публиката си. Вдигнах меча, за да го видят всички и изчаках, докато привлека напълно вниманието им.
— Нека ви разкажа откъде иде този меч, как бе открит сред мъртвите, къде пътува и историята на великия му собственик. — Започнах разказа за Гретир Силния и забележителните случки от живота му, от нощта, в която ограбихме погребалната могила и всичко, добро и лошо, което преживяхме заедно, как той два пъти ми спаси живота, първо в пиянското сбиване и после на неуправляемия кораб. Разказах им за човека Гретир: колко своенравен и упорит можеше да бъде, колко често добрите му намерения водеха до трагични резултати, как можеше да е груб и брутален, как не знаеше силата си и все пак опита да не изневери на себе си и в най-трудните времена. Описах им живота му като изгнаник, триумфалните му победи и как накрая бе поразен от черния сейдур на приемната майка на Торнбьорн Онгул.
Това бе сагата на Гретир и докато я разказвах, знаех, че мъжете ще я запомнят и ще я повторят, а името на Гретир ще продължи да живее в паметта им. Изпълнявах последното обещание, което дадох на кръвния си брат.
Когато свърших разказа си, ютландерът се изправи.
— Време е да разиграем на търг меча на Гретир Силния — извика високо той. — От това, което чухме, излиза че смъртта на Онгул не е убийство, а честно отмъщение, което нашите закони и обичаи оправдават. Предлагам парите, които съберем от продажбата на меча, да се дадат за защитата на Торстайн Галеона. Призовавам ви към щедрост.
Тогава се случи нещо забележително. Наддаването започна, но не по начина, по който бях очаквал. Всеки страж извикваше почти нищожна цена, а ютландерът отмяташе по един рабош.
— Седем пунда злато и пет нумизми — обяви, когато събра отметките. — Това трябва да стигне Торстайн да отърве въжето и само да лежи в затвора.
Огледа кръга от вперили поглед в него мъже.
— В моята част има свободно място — извика той. — Предлагам да бъде заето, не срещу заплащане, а по взаимното съгласие на събралите се тук. Предлагам мястото на Торстайн Галеона да поеме кръвният брат на Гретир Асмундарсон.
Мъжете одобрително изръмжаха, а един или двама удариха с дръжките на мечовете си по камъните. Ютландерът се обърна към мен:
— Можеш да запазиш меча, Торгилс.
Ето как аз, Торгилс Лейфсон, постъпих на служба в стражата на василевса в Метропола и впоследствие се заклех във вярност към мъжа, когото някои наричаха „Гръмотевицата на севера“, а други — „Последния викинг“. В служба при него пътувах до всяко кътче на света, натрупах богатство, достатъчно за платна от коприна за цял един кораб, и в качеството си на негов шпионин и дипломат бях на една стрела разстояние да го възкача на трона на Англия.
Послепис
