— Не позволявай на ловната птица да преяде, иначе няма да ловува повече същия ден — беше ме предупредил Едгар. Сега и той пристигна на бегом, очарован от представлението, което изнесохме пред Елфгифу.
— Не можеше да е по-добре — възкликна тя. — Само исландският сокол никога не се отказва от преследването — след което не можа да се сдържи и добави, — също като собственика си.
Но не само с лова ще запомня тези разкошни следобеди. Навлизахме дълбоко в блатистата степ и след около час, вече на безопасно разстояние от слугата, наглеждащ конете, Едгар изоставаше или поемаше по друга пътека, тактично оставяйки ме насаме с Елфгифу. Откривахме тихо местенце, защитено от високите плевели и треви, и оставяхме Хаброк на временна стойка, клон, прегънат на две, със забити в земята краища. После, докато соколът тихо стоеше под качулката си, се любехме, в блажен, само наш свят под купола на английското лятно небе. Преценеше ли Едгар, че е време да се връщаме в бурга, приближаваше, леко подрънквайки звънчетата на ястреба си, за да ни даде време да се облечем.
На третия или четвърти път, когато останахме сами, с Елфгифу попаднахме на малка, изоставена колиба в края на вдаден в блатото нос. Така и не разбрахме кой е издигнал самотната колиба от преплетени тръстики и пирен7, може би бракониер, за да лови птици от блатото. Във всеки случай с Елфгифу я обявихме за наше любовно гнездо, след което ни стана навик да ходим там и прекарваме следобеда сгушени в обятията си, а Едгар стоеше на пост в началото на носа.
Това бе време, изпълнено с несравнимо удоволствие и интимност: най-после можех да кажа на Елфгифу как копнея за нея, колко по-опитна и благородна е тя, и колко недостоен се чувствам аз.
— В любовта няма нужда от уроци — отговори тя тихо и вярна на навика си, прокара пръст по профила ми. Лежахме голи един до друг, и пръстът ѝ продължи по гърдите и корема ми. — Не си ли чувал поговорката, че в любовта всички мъже са равни? Същото важи и за жените.
Наведох се и нежно я целунах по бузата, а тя доволно се усмихна.
— И като стана дума за уроци, Едгар ми каза, че си обучил Хаброк за по-малко от пет седмици. И че имаш подход към ловните птици. Защо, как мислиш?
— Не знам — отговорих, — но може да е заради това, че почитам Один, още от малък, в Гренландия. Один е богът, от който най-много се възхищавам. Дал е толкова много на хората — поезията, познанието и руните — и продължава да търси нови знания. Дори е пожертвал едното си око в името на мъдростта. Той е вечният пътник, преследващият истината. Затова го почитам като Один странника, Властелина на пътешествията.
— Но какво общо, мой млади паже, има вярата ти в Один с птиците? — попита тя. — Мислех, че Один е бог на войната. Поне така го описват съпругът ми и капитаните му. Молят му се преди битки. Свещениците правят същото пред олтарите на Белия Христос.
— Один е бог на победата, да, и на мъртвите — отговорих. — А знаеш ли как е научил тайната на поезията и я е дал на хората?