Выбрать главу

— Значи затова стоеше при бардовете на съпруга ми. Продължавай. — Не надигна глава от рамото ми, дори притисна тяло по-близо до моето.

— Срещнах скалда — казва се Херфид — миналата есен на остров Оркни, до шотландския бряг, където ме остави екипажът на кораба, спасил ме в Ирландско море. Дълга история е. Моряците ме откриха в една потъваща лодка. Бяха много добри с мен, Херфид също. — Тактично пропуснах да спомена, че се носех без посока в пропускаща вода плетена кошница, покрита с кравешка кожа, след като бях нарочно пуснат в морето. Елфгифу знаеше, че това е традиционно ирландско наказание. Обвинението срещу ми повдигнаха монаси, които се гнусят да пролеят кръв. Наистина откраднах нещо тяхно — пет скъпоценни камъка от корицата на една библия, — но да взема дрънкулките ме подтикна единствено отчаянието и не се разкайвах за постъпката си. Определено не мисля, че съм крадец, но сметнах, че ще е глупаво да споделям историята с притиснатата към гърдите ми топла, с нежна кожа жена. Особено след като единственото, което носеше, беше един видимо скъп наниз сребърни монети.

— Ами семейството ти? — попита Елфгифу.

— Нямам — отговорих. — Така и не познавам майка си, умряла е, когато съм бил малък. Казаха ми, че е била с ирландска кръв. Преди няколко години отидох в Ирландия, за да науча нещо повече за нея, но не открих нищо. Във всеки случай, преди да умре, тя вече ме бе изпратила при баща ми, Лейф, един от най-крупните земевладелци в Гренландия. Прекарах по-голямата част от детството си там и в една дори още по-далечна земя, Винландия. Когато станах достатъчно голям да си изкарвам сам хляба, ми хрумна да стана бард. Винаги съм обичал историите. Най-добрите бардове са исландците, затова реших да си пробвам късмета там.

Отново премълчавах истината. Не казах на Елфгифу, че баща ми Лейф, по прякор „Щастливеца“, не бе женен за майка ми, нито с християнски, нито с езически ритуал. Нито че законната съпруга на Лейф отказа да ме приеме под покрива си, затова прекарах по-голямата част от живота си подхвърлян от страна в страна. Но в този момент, докато лежах до Елфгифу, ми хрумна, че късметът на баща ми, хамингя, както казват викингите, се е прехвърлил на мен. Как иначе да си обясня това, че девствеността ми отне съпругата на Кнут, владетел на Англия и претендент за датския и норвежкия трон?

Всичко стана съвсем неочаквано. Пристигнах в Лондон с учителя ми Херфид едва преди десет дни. Херфид и другите бардове бяха поканени на сбора, свикан от крал Кнут, за да оповести началото на кампанията си в Дания. По време на речта на краля, усетих, че някой от свитата на Кнут настойчиво ме гледа. Нямах представа коя е Елфгифу, но когато очите ни се срещнаха, мигом разпознах гладния блясък в погледа ѝ. В деня, след като Кнут отплува с армията си за Дания, ме повикаха в покоите ѝ в палата.

— Гренландия, Исландия, Ирландия, Шотландия… истински пътешественик — каза Елфгифу. — А аз дори не съм чувала за Винландия. — Претърколи се на една страна, подпря глава и с пръст очерта профила ми, от челото до брадичката. — Приличаш на съпруга ми — каза, без да се смущава. — От викингската кръв е. Не го свърта у дома, любовта към приключенията все го кара да провери какво има зад хоризонта. Дори не се опитвам да го разбера. Израснала съм в сърцето на Англия, далеч от морето. Животът там е спокоен и на моменти дори малко скучен, но точно такъв ми харесва. Както и да е, винаги можеш да прогониш скуката, ако знаеш как.

Трябваше да се досетя накъде бие, но бях твърде наивен, а и заслепен от изтънчеността и красотата ѝ. Бях толкова опиянен от случилото се, че дори не се запитах защо една кралица така бързо изгуби ума си по съвсем обикновен младеж. Тепърва щях да науча, че жените могат да бъдат неустоимо привлечени от мъж, а тези, близо до властта, бързо и самоуверено задоволяват лъстта си. Това е тяхно право. Години по-късно видях как една императрица стигна дотам да подели кралството си с младок на половината на годините ѝ — макар и разбира се, връзката между мен и непредсказуемата Елфгифу да бе съвсем различна. Не ѝ бях безразличен, в това съм сигурен, но бе достатъчно опитна да не изкарва на показ чувствата си. Аз също трябваше да имам предвид риска, но бях така заслепен, че нищо на този свят не би ми попречило да я обожавам.

— Хайде — каза тя изведнъж, — трябва да ставаме. Съпругът ми може и да е на поредната от амбициозните си военни експедиции, но ако отсъствам повече от няколко часа от палата, хората ще полюбопитстват къде съм и какво правя. Пълно е с шпиони и клюкари, и моята превзета и престорено свенлива съперница ще остане очарована да се добере до нещо срещу мен.