— Съжалявам — казах. — Нещо не е наред. Не знам защо, но не бива да пускам Хаброк.
Едгар започваше да се ядосва. Намуси се, присви очи и стисна зъби. После ме погледна в очите, също като онзи ден при горския кладенец.
— Добре ли си, Торгилс? — попита сподавено. — Изглеждащ странно.
— Няма ми нищо — отговорих. — Чувството отмина.
Едгар пое Хаброк от ръката ми, махна качулката и каишката, и с един замах пусна сокола. Хаброк започна да се издига, все по-високо и по-високо и за миг бяхме сигурни, че ще се присъедини към чакащия перегрин. Но птицата като че ли долови някакъв първичен зов и вместо при перегрина, Хаброк промени посоката и с равни, сигурни махове полетя на север.
Следихме я с очи, докато я изгубихме от поглед.
Едгар не можеше да си прости, че е позволил на Хаброк да избяга. През следващите две седмици повтаряше:
— Трябваше да се сетя, като видях лицето ти. Имаше нещо, което никой от двама ни не можеше да знае.
Катастрофалната загуба сложи край на ловните излети. Чувствахме се обезсърчени, скърбяхме, а аз, разбира се, изгубих връзка с Елфгифу.
А ловната година си течеше. Независимо че не ги извеждахме, хранехме и не се грижихме за птиците, и не разхождахме кучетата. Изпратиха нов кучкар, който наистина си разбираше от работата и всеки ден отвеждаше глутницата до една камениста поляна, за да укрепнат лапите им. Вечер промиваше нарязаните и натъртени места със смес от оцет и сажди, докато накрая кучетата бяха готови да бягат по всякакъв терен. Едгар ги искаше във форма за първия лов на глигани, на празника, който поклонниците на Белия Христос наричат Архангеловден.
С него подновихме проучвателните си експедиции из гората; този път търсехме следи от глиган, стар и достатъчно едър да ни бъде достоен противник.
— Ловът на глигани е много различен от този на елени и много по-опасен — ми каза Едгар. — Все едно се подготвяш за битка. Трябва да планираш кампанията, и да групираш и разгърнеш силите си. Чак тогава идва последното изпитание — боя с нерядко смъртоносен противник.
— Много жертви ли има?
— Глиганът, очевидно, понякога кучета. Ако приближи прекалено, глиганът ще го разпори. Понякога кон се подхлъзва или човек загубва равновесие точно когато глиганът се е приготвил да нападне, и ако случиш лошата страна, ще те изкорми с глигите.
— Глиги?
— Да. Гледай внимателно, когато обградим глигана, само не много отблизо, за по-сигурно. Ще го видиш да оголва зъби. С горните си зъби остри долните, също както жътварите точат на бруса косите си. Глигите могат да са смъртоносни.
— Преди лова на елени ми звучеше по-ентусиазиран.
Едгар сви рамене.
— Мое задължение като ловджия е да направя така, че господарят и гостите му да се насладят на лова. Глиганът да бъде убит така, че страховитата му глава да бъде внесена на поднос в банкетната зала и триумфално да мине пред аплодиращите гости. Ако глиганът избяга, хората се разотиват с чувството, че воинската им чест е поругана, а пирът се проваля. Що се отнася до самия лов, аз лично не намирам, че се иска особено майсторство. Глиганът се движи най-често по права линия. Кучетата лесно улавят миризмата му, за разлика от тази на хитрия елен, който подскача в собствените си следи, връща се назад или минава през течаща вода, за да обърка преследвачите си.
Все пак, за да открием глигана, ни трябваха три дни обхождане на гората и помощта на опитния нос на Кабал. По изпражненията му Едгар изчисли, че глиганът е огромен. Това се потвърди, когато се натъкнахме на дървото, което бе маркирал звярът. Следите бяха на една ръка над земята, а в кората имаше бели резки.
— Виждаш ли, Торгилс, тук е отъркал гърба и хълбоците, за да маркира територията си. Подготвя се за размножителния период, когато ще се бие с другите глигани. Тези бели нарези са от глигите. — После открихме локвата, където се бе въргаляло животното. Едгар пробва с длан калта и замислено дръпна ръка. — Още е топла, значи не може да е далеч. По-добре да се оттеглим тихо. Имам чувството, че е наблизо.
— Ще го подплашим ли? — попитах.
— Не. Този глиган е странен. Не само е едър, но е и самонадеян. Трябва да ни е чул да приближаваме. Зрението на глигана е много лошо, но пък чува по-добре от всяко друго животно в гората. И все пак този се е надигнал от мястото си чак в последния момент. Не се страхува от нищо. Може още да се навърта наблизо, в някой храст, дори да се готви да ни нападне, а ние не се сетихме да вземем пиките за глигани.
Предпазливо се оттеглихме и в мига, в който се прибрахме в колибата, Едгар свали копията за глигани, провесени на въжета от напречните греди на тавана. Масивните им дръжки бяха от ясен, металните остриета — с форма на кестенови листа, със злобно закривен връх. Забелязах тежкия кръстообразен ограничител под тях.