Глиганът се втурна напред със стърчащо от тялото копие. Безпрепятствено разкъса кръга от кучета и мъже; бягаше обезумял от божа, а от хълбока му се стичаше тъмночервена диря кръв. Хукнахме след него, водени от Едгар и виещите от страх и възбуда кучета.
Звярът бе тежко ранен и не стигна далеч. Лесно следяхме шумното му, безогледно отстъпление. После изведнъж шумът замря.
Едгар застина на място и задъхан вдигна ръка.
— Спрете! Всички спрете!
Тръгна напред много бавно и предпазливо. Аз го последвах, но той ми махна да стоя на безопасно разстояние. Навлязохме сред дърветата. Кървавата следа водеше към гъст храсталак изтравниче, безредно увити бодли и клони, през които не можеха да минат дори кучетата. Виждаха се смачканите и откъснати листа, и натрошените клони, там, където животното се бе влязло стремително в храстите.
Чух как някой рязко и болезнено пое дъх. Огледах се и видях елдормена, стиснал счупената си ръка. Беше ни последвал, куцукайки през гората. С него бяха трима от благородните му гости. Пристъпваха нерешително, явно потресени.
— Дайте ми минутка да се приготвя, господарю — каза Едгар. — После ще го последвам.
Елдорменът, замаян от божата и шока, не каза нищо. Аз понечих да последвам Едгар, но една ръка тежко се стовари на рамото ми.
— Стой мирно, хлапе — ми каза нечий глас. Извърнах се — спрял ме бе Кяртан, едноръкият хускарл. — Само ще пречиш.
Погледнах Едгар. Сваляше кожените гети, за да има по-голяма свобода на действие. Обърна се към господаря си и му отдаде чест с копието, след което се обърна към храста, прехвърли копието в лявата си ръка, хвана го близо до острието, коленичи и пропълзя в тунела, право към очакващия го звяр.
Затаихме дъх, очаквайки самоубийственото нападение на глигана. Не последва нищо.
— Може вече да е умрял — прошепнах на Кяртан.
— Дано да е така. Иначе Едгар има шанс само ако коленичи, да пресрещне атаката челно и да се прицели в гърдите на глигана.
Единственият звук продължаваше да е дишането ни и скимтенето на някакво нервно куче. Напрегнахме се да чуем нещо от гъсталака. Нищо.
После, колкото и да не е за вярване, чухме гласа на Едгар, ниско, гърлено да повтаря, едва ли не ръмжейки:
— Навън! Навън!
— Кълна се в колана на Тор! — измърмори Кяртан. — Чувал съм това, когато се биехме с крал Етълред при Ашингтън. Там изгубих ръката си. Бойният вик на саксонците. Едгар предизвиква глигана.
Изведнъж от храстите се разнесе пронизителен грохот, трошене на клони и топуркане, и глиганът сляпо се втурна навън. Краката не го държаха, криволичеше и се хлъзгаше по пръстта. Залитна покрай нас, пробяга още стотина крачки, после пак се подхлъзна и падна на хълбок. Вече бе безпомощен и скимтящата глутница го връхлетя. Протичалият кучкар преряза гърлото му. Не видях края на четири крака вече пълзях през храстите, за да открия Едгар. Открих го превит на две в агония, с омотано в храстите копие. Стискаше корема си.
— Не мърдай — му казах. — Ще те изведа на открито.
Бавно го извлякох, пълзейки назад, докато не усетих как през мен се пресегнаха ръце, хванаха Едгар за раменете и го измъкнаха навън.
Положиха го на земята и Кяртан се наведе да огледа раната. Когато отмести ръцете му, видях, че глигите са го изкормили. Червата висяха навън. Знаеше, че умира, очите му бяха здраво стиснати от болка.
Умря, без да промълви и дума, в краката на господаря си, елдормена, чиято чест бе спасил.
Едва сега разбрах, че посланието на уондите не бе за изчезналата дъщеря на Едгар. Посочили бяха истината, а аз се оказах сляп да я разчета. Змийският уонд значи смърт; толкова схванах. Но Фрей не вещаеше богатство и плодородие; появи се, защото негов спътник е Гулинборсти, безсмъртният глиган, впрегнат в колесницата му.
Глава четвърта
Седмица след Архангеловден Лондон ме посрещна мръсен и унил под забуленото от дъжда небе. Още не се бях отърсил от мисълта за Едгар. Отложиха пира в бурга — елдорменът беше ранен, Едгар бе мъртъв, подранилите вихрушки и порои напомниха, че английската провинция не е подходящо място да прекараш зимата. Смъртта на Едгар ме потресе дълбоко. Жилавият ловец бе така опитен, така уверен в себе си, че ми се струваше направо вечен. Повтарях си, че той самият би приел смъртта си като риск на професията, че е умрял достойно и сега е във Валхала, или както и да се казва раят, отделен от боговете му за умрелите с чест мъже. Джудит обаче, на която отнеха първо дъщерята, а сега и съпруга, бе като зашеметена. Елфхелм се държа благородно. Занесе тялото на Едгар в колибата му и обеща на Джудит, че няма да забрави саможертвата на съпруга ѝ. Тя можеше да продължи да живее в дома си, а синът на Едгар щеше да назначи за помощник на новия кралски ловджия и ако младежът се докаже способен колкото баща си, по всяка вероятност някой ден щеше да наследи поста му.