— Не разбирам нищо от бижута, но разбира се, ще се постарая — обещах.
— Помолих Бритмаер да те обучи. Ще имаш предостатъчно време. Естествено няма да те учи лично той, а някой от хората му. А сега върви. Ще те повикам, когато сметна, че е безопасно.
Един от слугите на Елфгифу ми показа пътя към монетарницата на Бритмаер, и добре че го направи, защото работилницата се падаше далеч от двореца, в сърцето на града, до новата каменна черква „Св. Павел“. Речен Лондон ми приличаше на един по-голям Дъблин все същата смрад на зловонна тиня, същата плетеница кални улици отвеждащи от кейовете към вътрешността, и безразборно разхвърляни схлупени къщи. Все пак лондонските бяха по-богаташки, с масивни греди вместо дъблинските кирпич и ракита.
Слугата ме поведе по малка улица, която водеше към реката. Ако не бе спрял пред вратата на сградата, щях да взема дома на Бритмаер за склад, при това солиден.
В отговор на почукването ни се отвори малко прозорче. Когато слугата се представи, отвориха масивната врата, която веднага пак се затворя зад гърба ми.
Неволно премитах, за да се нагодя към полумрака в преддверието. Препречените с решетки прозорци бяха малки и високо по стените. Мъжът, който ме пропусна, приличаше повече на прост ковач, отколкото на изящен ювелир и аз бързо заключих, че е само пазач. Изсумтя, когато чу името ми и ми махна да го последвам. Докато пресичахме тъмната стая, дочух приглушено монотонно потракване, металически звук, не на равни интервали, но натрапчив. Не можех да си представя на какво точно се дължи.
Встрани имаше малка врата, която водеше към тясно стълбище, а то отвеждаше към горния етаж на сградата. Къщата отвън ми се бе сторила бедна, дори спартанска, но горният етаж се оказа дори по-комфортен от двореца, който току-що бях напуснал. Въведоха ме в първата от няколкото големи, просторни стаи, очевидно приемна, при това скъпо обзаведена. Драпериите по стените, за които предположих, че са внесени от земите на франките, бяха майсторски изтъкани в бледо златно и зелено. Столовете бяха семпли, но скъпи, а масата бе покрита с пъстра покривка, мода, с която се сблъсквах за първи път. Имаше лети бронзови свещници и дори стъклени, вместо обичайните рогови прозорци, като всичко говореше за богатство и дискретен, добър вкус.
Единственият човек в стаята бе седнал зад масата старец, който тихо похапваше ябълка.
— Значи ти си човекът на кралицата — каза. Съдейки по дрехите и маниерите му, очевидно стоях пред собственика. Носеше тъмносива туника със старомодна кройка и удобни, широки панталони. На краката си имаше износени, но красиво бродирани чехли. Съмнявам се, че изправен щеше да стигне и до гърдите ми, а забелязах и че е прегърбен. Държеше главата си внимателно свита сред раменете; ръката, стиснала ябълката, бе покрита със старчески петна. И все пак дребното му, слабо лице с леко извит нос и сближени очи, бе младежки розово, сякаш невиждало вятър или дъжд. Косата, непокътната от годините, бе чисто бяла. Изглеждаше много запазен. Невъзможно бе да разчетеш каквото и да било във воднистите, яркосини очи, които проницателно ме наблюдаваха.
— Разбираш ли нещо от бижута и скъпоценни метали? — попита.
Готвех се да кажа на този приличащ на гном мъж, че две години съм прекарал в ирландски манастир, където изкусни майстори правеха фини предмети за прослава на Господа — мощехранителници, дискоси, епископски жезли и прочее — от злато и сребро, инкрустирани с емайл и скъпоценни камъни. Но когато срещнах погледа на безизразните, проницателни очи, казах само:
— Ще се радвам да се науча.
— Много добре. Аз, естествено, съм щастлив да задоволя молбата на кралицата. Тя е една от най-добрите ми клиенти. Ще ти осигурим квартира и храна — безплатно, разбира се, въпреки че нищо не се спомена за заплата. — После, обръщайки се към вратаря зад мен, каза: — Повикай Турулф.
Слугата излезе от нова врата. Когато я отвори, вътре нахлу същият странен шум, сега далеч по-силен. Като че ли идеше от долния етаж. Сега си спомних на какво ми напомни. Като момче се бях сприятелил с Тиркир, ковача. Когато ковеше масивно парче желязо, между ударите си почиваше и оставяше чука леко да отскочи от наковалнята. Точно това чувах сега. Звучеше така, сякаш десетина Тиркира потракваха с чуковете си в нестроен хор.
Нова вълна шум придружи младия мъж, който пристъпи в приемната. Турулф беше на моя възраст, осемнадесет или деветнадесетгодишен, но по-висок. Добре сложен младеж, с жизнерадостно лице, обрамчено от редичка червеникава брада, компенсираща факта, че собственикът ѝ е започнал преждевременно да оплешивява. Беше червендалест и се потеше.