— Турулф, ще бъдеш ли така добър да заведеш младия ни приятел Торгилс в някоя стая за гости — крайната, бих предложил. Ще остане тук известно време. По-късно следобед можеш да го доведеш в дюкяна на реката. — Със заучена учтивост старецът изчака да изляза от вратата, преди да отхапе отново от ябълката си.
Последвах широкия гръб на Турулф на вътрешния балкон, който се виеше по цялата дължина на сградата и пред очите ми се разкри любопитна гледка.
Под мен се простираше голяма работилница. Трябва да бе поне четиридесет крачки дълга и около десет широка, със същите малки високи прозорчета, защитени с тежки решетки, като тези в преддверието. Сега забелязах, че външният зид е поне метър дебел. По цялата му дължина минаваше тежък, тесен и висок, здраво закрепен тезгях. Зад него на ниски столчета с лице към стената и гръб към мен седяха десетина мъже; работеха приведени и не виждах какво точно правят. Мярнах само, че всеки държи малък чук в едната си ръка и нещо като тъп клин в другата. Правеха едно и също движение, пак и пак, и пак. От кутия до себе си всеки поемаше с палец и показалец някакъв малък предмет, поставяше го на тезгяха, нагласяше клина и удряше по тъпия му край с чука. Точно металическият звук от удара, повторен на равни интервали от дузината мъже, ме бе посрещнал при пристигането ми.
Загледан в редицата приведени, тактуващи си с чуковете работници, ми се прииска до мен да е Херфид скалда. Един поглед и щеше да възкликне, „Синовете на Ивалди!“, защото мъжете долу със сигурност щяха да му напомнят за джуджетата — ковачи, изработили копието на Один, чука на Тор и златната перука на Сиф, жената на Тор, обръсната от злия Локи.
Турулф ме отведе по балкона до последната врата вдясно и ми показа малка спалня с два дървени нара. Оставих на единия старата кожена торба, единствения ми багаж.
— Какво правят всичките тези мъже с чуковете? — попитах Турулф. Той сякаш се озадачи от невежеството ми.
— Правят пари. — Трябва да съм го изгледал неразбиращо, защото продължи; — Не знаеше ли, че чичо ми Бритмаер е главен монетен майстор на краля?
— Мислих, че е кралски ювелир.
Турулф се разсмя.
— И това също. Печели повече пари от правенето на пари, така се каже, отколкото от продажбата на скъпоценни камъни в двореца. Ела, ще ти покажа. — След което ме изведе пак на балкона и надолу по дървена стълба, която водеше в работилницата.
Приближихме тежкия тезгях и застанахме зад един от работниците. Той не надигна глава, нито преустанови равния ритъм на чука си. В лявата му ръка бе металният клин, който Турулф нарече клеймо. Представляваше тъпо метално длето, дълго около десетина сантиметра, с квадратно сечение и плосък връх. Пак с лявата ръка мъжът се пресегна към дървената кутия на пейката до него и с два пръста внимателно извади малък, тънък метален диск, който постави на плоския връх на подобен метален клин, закрепен към дървения тезгях. После нагласи клеймото върху него, умело го удари с чука и пусна диска в дървен улей от дясната си страна.
Турулф извади един диск от първата кутия и ми го подаде. Беше колкото нокътя ми, от просто, гладко сребро. Турулф го пое от ръцете ми, върна го в кутията, после взе диск от улея вдясно. Подаде ми и този — от едната страна имаше стилизирано изображение на главата на краля. По ръба бяха отбелязани буквите KNUT, малък кръст и листо. Обърнах диска; отново видях листото, а над него щампован по-голям кръст. Този път пишеше BRTHMR. Държах едно от пенитата на Кнут.
Турулф го взе, внимателно го върна в кутията готови монети и подхващайки ме за ръка, ме отведе от тезгяха, за да се чуем през тракането на чуковете.
— Чичо ми има позволението на краля да изработва пари. — Пак трябваше да повиши глас, за да го чуя ясно: — Съвсем наскоро го обявиха за главен монетен майстор на Лондон.
— Значи има и други такива работилници?
— О, да. В Лондон са поне десетина, а има още няколко пъти по толкова, разпръснати из цяла Англия. Всеки оставя своя печат на монетите, които сече, за да могат в случай на грешка или фалшификация служителите на краля да проследят монетата до създателя ѝ. Моето семейство прави същото в Норуич. Изпратиха ме да натрупам опит при чичо.
— На краля сигурно излиза много скъпо да наема толкова много монетни майстори — казах заинтригувано.
Турулф се изсмя на наивността ми.
— Напротив. Той не им плаща. Те плащат на него.
Когато видя, че пак съм озадачен, Турулф обясни:
— Монетните майстори плащат на краля правото да секат пари и взимат комисионна върху всички произведени монети.
— Кой тогава плаща комисионната и кой доставя среброто за монетите?
— Това му е хубавото — каза Турулф. — От време на време кралят сменя монетите и изтегля старите от обращение. Поданиците му трябва да предадат на монетните майстори всичките си стари монети, които се претопяват за новата емисия. Новите пари обаче не са със същата стойност като старите. Има пет до десет процента намаление. Проста и ефективна кралска такса, като монетните майстори естествено получават своя дял.