Извади тежък железен ключ, отключи най-големия сандък и измъкна отвътре пищна златна тока, която проблесна на следобедната светлина.
— Както виждаш, е ценна, но колко точно. Колко струва в английски пари, как мислиш? Би ли бил така добър да се опиташ да прецениш?
Подаде ми токата. Знаех, че ме изпиташе, затова я огледах предпазливо. Сравнена с нещата, които бях виждал в ирландския манастир, бе грубо изработено, а и беше повредена. Претеглих я на длан. Беше неестествено лека за златна.
— Нямам представа колко точно струва — казах, — но не мисля, че е особено ценна.
— Не е — каза старецът. — Не е истинско злато, а позлата върху бронз. Бих казал, че някога е бил част от ризницата на някой натруфен вожд. Изумително е какви неща попадат в ръцете на търговците, особено ако идват от северните земи. Всеки знае репутацията на викингите. Шведски търговец например, идва да смени шепа сребро и малко чужди монети, после разбира, че те не покриват нужната му сума, бръква в кесията си и вади ето това…
Старецът затършува в сандъка и извади нещо, което веднага разпознах — великолепна малка мощехранителница, не по-голяма от дланта ми, изработена във формата на миниатюрно ковчеже, от сребро и бронз, със златни инкрустации. Без съмнение беше плячкосана от ирландски манастир.
— Колко мислиш, че струва?
Отново подходих предпазливо. Нещо в отношението на Бритмаер ме караше да бъда нащрек.
— Съжалявам — казах. — Нямам представа за какво се използва или колко скъпоценен метал е вложен в него.
— Същото важеше и за неграмотния варварин, който ми го донесе — каза старецът. — За него това бе само красива дрънкулка и тъй като жената или любовницата му не могат да я носят като брошка или да си я увесят на врата като гердан, за него тя е безполезно.
— Тогава защо я купи?
— Защото ми я даде евтино.
Бритмаер затвори сандъка.
— Достатъчно. Предлагам ти да стоиш тук, в дюкяна, за да може, появи ли се търговец или моряк с нещо подобно, да си под ръка да прецениш дали кралицата ще пожелае да го прибави към колекцията си от бижута. Иди отпред, хората ми ще ти изнамерят място.
Така започна един дълъг за мен отегчителен период. Не съм роден за търговец. Липсва ми търпението да седя с часове, зяпнал вратата или при добро време, навън на улицата, готов да посрещна евентуалния клиент с угодлива усмивка. А и тъй като започваше зимата и мореплавателният сезон приключваше, малко кораби с товари от Континента се пускаха нагоре по реката. В дюкяна на Бритмаер почти не влизаха хора, като изключим двама или трима търговци, явно редовни клиенти. Въведоха ги направо в кабинета на Бритмаер отзад и плътно затвориха вратата зад гърба им.
Когато скуката ставаше нетърпима, се измъквах от сградата прескачах до кейовете и откривах някое закътано от вятъра местенце, от което наблюдавах как водите на Темза се носят покрай мен в безкрайните си извивки и вълнички. Отбелязвах бавния ход на времето с неумолимите приливи и отливи по калния бряг на реката, и линеех по Елфгифу. Тя така и не изпрати да ме повикат.
Глава пета
В средата на декември ме разкъсваше такъв копнеж да видя Елфгифу, че помолих Бритмаер за позволение да прегледам наличния запас бижута за нещо, което да грабне окото на кралицата. Той ме изпрати при Турулф с бележка, в която пишеше да ме пусне в хранилището. Турулф се зарадва да ме види. Спяхме в съседни стаи, но сутрин поемахме в различни посоки — аз към дюкяна, Турулф към работилницата. Веднъж-два пъти седмично се срещахме след работа и ако успеехме да убегнем от вниманието на Бритмаер, се измъквахме към крайречните кръчми. Винаги нагласяхме завръщането си така, че да сме пред силно охраняваната врата на монетния двор заедно с двамата работници нощна смяна; влизахме — надявахме се, незабелязано — с тях. Единият бе почти сляп и работеше по усет, другият бе оглушал от годините тракане на чуковете. Прекарваха по няколко часа всяка нощ на старите си места в работилницата, и аз често заспивах под търпеливото потракване на чуковете им. Всеобщото мнение бе, че Бритмаер ги държи само от милосърдие.
— Какво правиш по това време тук? — попита очевидно доволен Турулф, когато се появих с бележката на Бритмаер. Навъсен броеше съдържанието на чувалите излезли от употреба монети в хранилището, задача, която особено ненавиждаше. — Торбите никога не свършват — казваше. — Което доказва, че ние, хората, сме алчна пасмина. Тъкмо решиш, че си разчистил всичко, и пристига нова партида стари монети.