Тук следва да отбележа, че Елфгифу не бе единствената съпруга на краля. Беше се оженил за нея по политически причини, докато с баща ѝ, Свен Форкбиърд, кроели планове как да разширят властта си над тази част от Англия, която датчаните бяха завладели след повече от век викингски набези през Английско море. Елфгифу произлизаше от саксонската аристокрация. Баща ѝ бил елдормен, висш благородник, с обширни земи по границата на земите на датчаните и тези на англичанина Етелред. Форкбиърд пресметнал, че ако наследникът му вземе благородна саксонка за жена, съседните елдормени ще бранят датската кауза по-охотно, отколкото служеха на собствения си монарх, на който бяха лепнали презрителния прякор Бавния, за досадната му дарба, преди да предприеме нещо да изчаква до последно, и после да вземе възможно най-грешното решение, в най-неподходящия момент. Кнут бил на двадесет и четири години, когато се оженил за Елфгифу, а тя с две години по-млада. Когато ме покани в покоите си четири години по-късно, въпреки младежкия си вид и красотата си, тя вече бе зряла жена. Съпругът ѝ пък се бе издигнал до безспорен крал на цяла Англия. Етелред бе вече в гроба и — за успокоение на английската аристокрация — Кнут се бе оженил за вдовицата му, четиринадесет години по-възрастната от него Ема.
Кнут преди това не си направи труда да се разведе с Елфгифу. Единствените, които биха се противопоставили на двуженството му, сиреч християнските свещеници, с които изобилстваше свитата на Ема, бяха стигнали до типично за тях византийско решение. Кнут, твърдяха, изобщо не е сключвал християнски брак с Елфгифу; сватбата им е била по „датския обичай“, ad mores danaos — обожаваха църковния си латински — и следователно няма нужда да се анулира. Сега зад гърба ѝ наричаха Елфгифу „наложницата“. Напротив, благородниците от Дания и Северните земи, одобряваха двойния брак. Според тях точно така следва да водят държавните дела великите крале, а и харесваха Елфгифу. Със стройната фигура и грацията си тя беше далеч по-приятна гледка от сухата Ема с антуража ѝ шушукащи прелати. Намираха, че Елфгифу много повече се доближава до начина, по който следва да се държи една уважавана викингска жена: беше земна, със собствено мнение и на моменти — както съвсем скоро щях да открия — обиграна интригантка.
Елфгифу стана от любовното ни гнездо с привичната си решителност. Плъзна се рязко встрани — при което мярнах изящния ѝ гръб и бедра, и сърцето ми се разтопи от нега, — грабна ризата в бледосиво и сребристо, която бе свалила преди час и прикри с нея голотата си. После се обърна към мен.
Лежах едва ли не парализиран от нова вълна копнеж.
— Ще уредя да те изведат дискретно от палата. Ще чакаш да се свържа пак с теб. Чака те пътуване, този път не толкова надалеч като предишните. — После се обърна и изчезна зад един параван.
Като на сън се добрах до къщата, в която бяха настанени кралските поети. Открих, че господарят ми, Херфид, почти не е забелязал отсъствието ми. Херфид бе дребен, изпълнен с достойнство мъж, облечен с дрехи, носили се поне преди едно поколение. Лесно се познаваше, че е скалд — в мига, в който отвореше уста, от нея с исландски акцент започваха да се леят привичните за гилдията му старомодни фрази и забравени думи.
Заварих го както обикновено — потънал в своя си свят, седеше на празната маса в трапезарията и си говореше сам. „Боен вълк, боен лъч, бойно зарево“, мърмореше под носа си. След миг недоумение проумях, че съчинява стихотворение. Беше ми обяснил, че когато пишеш поезия, най-важно е да избягваш да наричаш обичайните предмети с прости думи, а да ги описваш заобиколно, с друг термин или фраза — кенинг — по възможност от викингските традиции на Старата вяра. Горкият Херфид, здравата се беше оплел. „Чадо на бруса, душманин на щита, бойна ледена висулка. Не, не, не става. Много е банално. Отар Черния го използва миналата година.“
Вече се бях досетил, че се опитва да намери дума за „меч“.
— Херфид! — твърдо прекъснах мислите ми. Той подразнено надигна глава, после видя кой е и обичайното му добродушие се завърна.
— А, Торгилс! Радвам се да те видя, макар и този дом да е лишен от живец и да е празен, откакто другите бардове отплаваха с краля за Дания. Опасявам се, че те докарах до задънена улица. Съмнявам се да открием друг, склонен да плати за възхвалите ни оди. Мислех, че може би някой от великите князе, които Кнут остави в Англия, ще прояви добрия вкус да поръча нещо елегантно в стария стил, обаче ми казаха, че те са една пасмина грубияни. Избрани са по воински способности, а не като познавачи на тънкостите на поезията.
— Ами кралицата? — попитах, нарочно наивно. — Тя не обича ли поезията?