— Планински кристал — обяви пренебрежително. — Хващат окото, но не са особено ценни.
— В ковчежето с бижута има повредена огърлица, от която липсват подобни камъни. Помислих, че…
— Знам с какви бижута разполагам — прекъсна ме той. — Тези тук може да не паснат с обкова. Преди да ти предложа цена, трябва да проверя дали са подходящи.
— Мисля, ще откриете, че са със съвсем същите размери — осмелих се да кажа.
В прикрития поглед, с който посрещна забележката ми, като че ли се криеше лек хлад. Трудно бе да преценя, защото Бритмаер криеше до съвършенство чувствата си.
Следващият въпрос определено задаваше на всеки клиент.
— Имаш ли нещо друго за продан?
Извадих петия от крадените камъни. Беше по-малък от другите, колкото бобено зърно, и по-мътен — много наситеночервен, почти с цвета на съсирена кръв.
Бритмаер взе камъка и пак го вдигна към светлината. Съвсем случайно — а може да се намеси и ръката на Один — точно в този миг зимното слънце проби облаците и обля света в ярка светлина, която отразена от водите на Темза, нахлу през прозореца. Сърцевината на малкия червен камък между палеца и показалеца на Бритмаер изведнъж оживя. Напомни ми на въглен, скрит дълбоко сред пепелта, който при течение за секунда озарява цялото огнище. Блясъкът на камъка обаче бе по-жив.
За пръв и последен път при срещите ми с Бритмаер го видях да губи самообладание. Застина с вдигната във въздуха ръка. Чух го как бързо си пое въздух, после завъртя камъка и вътрешността му отново се озари от живото червено пламъче. Стрелкаше се напред-назад, сякаш пленник на камъка бе искрица от мълнията на Мьолнир.
Бритмаер много бавно се извърна към мен и тежко издиша.
— Откъде намери това? — попита тихо.
— Предпочитам да не казвам.
— Вероятно с основание.
Усетих, че в разговора ни се е промъкнала нова нотка.
— Можеш ли да ми кажеш нещо за камъка? — попитах.
Отново настъпи дълга пауза. Бритмаер внимателно ме огледа с бледите си, сълзливи сини очи, преди да каже:
— Ако те смятах за глупав или лековерен, щях да ти кажа, че този камък е просто парче червено стъкло, изкусно изработено, но с малка стойност. Но вече забелязах, че не си нито прост, нито наивен. И ти като мен видя блещукащото пламъче в камъка.
— Да — отговорих. — Притежавам камъка от известно време, но за първи път го оглеждам внимателно. Досега го пазех скрит.
— Много мъдра предпазна мярка — сухо отбеляза Бритмаер. — Имаш ли си изобщо представа на какво си попаднал?
Не отговорих — с Бритмаер най-разумно беше да мълчиш.
Той нежно завъртя камъка между пръстите си.
— Цял живот съм монетен майстор, който продава и бижута, също като баща ми преди мен. Виждал съм много камъни, от различни страни, някои скъпоценни, други не, някои нескопосано шлифовани, други — груби и необработени, често просто красиви късове планински кристал. Досега само съм слушал за този камък. Това е вид рубин сред простолюдието известен — по очевадни причини — като огнен. Никой не знае откъде идват тези камъни, макар че аз бих се осмелил да изкажа едно предположение. По времето на баща ми получавахме много монети, повечето сребърни, но и някои златни, изписани със завъртулките на арабите. Толкова много бяха, че монетьорите счетоха за удобно да базират системата си от мерки и теглилки.
Бритмаер замислено гледаше малкия камък в дланта си. Светлината вече не го застигаше косо и той лежеше безжизнен, най-обикновено симпатично тъмночервено мънисто.
— Тогава чух за огнените рубини и как искрят, когато светлината падне върху тях под определен ъгъл. Мъжете, които ги описваха, обикновено бяха същите, които носеха арабските монети, и аз се досетих, че рубините идват от същото място като монетите. Не можах да науча повече. Казаха ми, че родината на тези камъни е още по-далеч, там където пустинята преминава отново в планини.
Бритмаер се наведе и ми върна малкия камък.
— Ще те уведомя дали желая да закупя планинските кристали. И бих те посъветвал да оставиш този камък на много сигурно място.
Схванах намека му. През следващите няколко дни крих огнения рубин в една пукнатина на таблата на нара, а когато Бритмаер реши да купи кристалите и накара майстора си да поправи повредената огърлица, отидох при един амбулантен търговец и за нищожна част от цената му, купих евтин и грозен оловен амулет. Предполагаше се да е една от птиците на Один, толкова зле отлята, че не личеше дали е орел, гарван или сова, но пък достатъчно дебела за моите цели. Издълбах в нея кухина, поставих там рубина и я запечатах. От тогава носех амулета на кожен каиш на врата си и привикнах глуповато да се усмихвам, когато хората питаха за какво ми е тази дрънкулка.