После също така внезапно, както и се бе появила, маскираната фигура се стрелна обратно в стаичката.
Гайдата отново засвири и този път музикантът излезе от скривалището си. Беше младеж с гайда, по-малка от ирландските. Застана зад стола на граф Ейрикур — предположих, че графът от Нортумбрия е довел свирача за наше развлечение. Наел бе и професионален мим. Драматично се появи, облечен като герой, с шлем, броня и лек меч. Само няколко мига бяха нужни на публиката да разбере, че изпълнява ролята на Сигурд в бърлогата на Фафнир. Изкрещяха доволно, когато той със знаци пресъздаде сцената при ямата, от която скритият Сигурд разпаря люспестото тяло на Фафнир и пазещият златото дракон умира. После актьорът смени ролята си — започна да описва вълнообразни движения, превръщайки се в Регин, злия пастрок на Сигурд, който нарежда на Сигурд да му сготви сърцето на дракона. Нов скок встрани и мимът се превъплъти в Сигурд, облизваше изгорения си при готвенето пръст и така научи езика на птиците, които му казват, че подлият Регин смята да го убие. „Битка“ с мечове и Сигурд уби злия си пастрок и „извлече“ два сандъка Драконско злато. Не съвсем въображаемо, тъй като някои хускарли метнаха златни и сребърни монети по пода, израз на задоволството си от представлението.
Тук Торкел и няколко по-висши хускарли напуснаха залата. Трябва да знаеха, че гемотът ще продължи до късно, и на следващия ден, и че става все още по-циничен и безреден. Но Кяртан не понечи да си тръгне и аз продължих да изпълнявам задълженията си на виночерпец. Изпиха се нечовешки количества медовина и бира и алкохолът развърза езиците. Не подозирах каква ненавист таят традиционните хускарли към дворцовата клика на Белия Христос Особено силна бе жлъчта им към кралицата, Ема Нормандска и законодателя на краля, архиепископ Улфстан. Един много пиян хускарл измъкна дълга бяла риза — трябва да я бе донесъл специално за целта — и я размаха, за да привлече вниманието на пияните си другари. Несигурно се изправи на крака, заметна я на главата си и имитира християнска молитва.
— Три пъти са ме подготвяли за кръщене и всеки път свещеникът ми плащаше надника за един месец и ми подаряваше скъпа бяла риза.
— Лесни пари — извика друг пиян хускарл. — Аз събрах четири заплати!
Това предизвика изблик пиянски смях, след което събралите се започнаха да викат едно име. „Тирмур! Тирмур! Спомнете си Тирмур!“ Хускарлът свали бялата риза и я метна в ъгъла. „Тирмур! Тирмур!“, скандираха мъжете, вече напълно пияни и започнаха да мятат оглозгани кокали по свляклата се на пода дреха.
— Мислех, че ще замерят опозорения хускарл — прошепнах на виночерпеца на Гисли.
— Тази вечер изкара късмет — отговори ми той. — Днес празнуват смъртта на един от саксонските висши свещеници, архиепископ, май се казваше Алфхийф. Убил го мъж на име Тирмур, цапнал архиепископа по тила с опакото на бойна секира след един особено шумен пир, след като всички замеряли свещеника с волски кокали.
Тази пиянска смелост е детинска и безполезна, си мислех, все по-потиснат, докато гледах олюляващите се хускарли. Беше реакция на мъже, които се чувстват надхитрени от противника си. Шумното осмиване не бе начинът да се осигури бъдещето на старите богове.
Вечерта се изроди в скотство. Изстисках усмивка само когато компанията запя мръсна песничка за кралица Ема и свитата от свещеници. Текстът беше хитроумен и без да се усетя, се присъединих към припева „Бакрауф! Бакрауф!“ Въпреки че се бях опитал да остана трезв, усещах езика си надебелял и завалвах думите. Затова когато Кяртан се влече от мястото си, мъртво пиян, махнах на виночерпеца на Гисли да ми помогне и извлякохме хускарла до леглото му в казармата. После поех по дългия път през Лондон към собствената си стая, с надеждата леденият зимен въздух и разходката да прочистят главата ми.
Подрасках по вратата на монетарницата. Отдавна бе минало времето, по което с Турулф обикновено се връщахме от кръчмата, но аз бях подкупил вратаря, вече съвсем привикнал с пиянските ми набези. Трябва да бе чакал до вратата, защото я отвори почти веднага. Влязох, тихо и в права линия, колкото ми позволяваше алкохолът. Бях достатъчно трезв да си дам сметка, че ще е глупаво да се кача на втория етаж по стълбите покрай покоите на Бритмаер. Реших да стигна до стаята си по далечната стълба, която водеше направо към балкона. Свалих скъпите жълти обувки и държейки ги в ръка, тихо прекосих работилницата, опитвайки да вървя по права линия. Двамата старци още работеха в малък сноп светлина от фенера. Виждах ги как приведени удрят по монетите. Не ме усетиха — единият заради увреденото си зрение, другият защото се бе съсредоточил в работата си и тъй като бе глух, не би ме чул, дори и да не бях бос. Бях по-пиян, отколкото си мислех, и залитах и се клатех до такава степен, че се отърках в глухия. Това така го стресна, че подскочи и клеймото му падна на земята. Аз пиянски сконфузен, с пръст на устните си му направих знак да мълчи. После с нечовешка концентрация успях да се наведа, без да се килна встрани, вдигнах клеймото и му го върнах. Нещо сребърно привлече погледа ми. Беше монетата, по която работеше и която също бе паднала на пода. Рискувайки нов пристъп пиянски световъртеж, вдигнах монетата и я пъхнах в ръката му. После с дълбок поклон се обърнах, някак се добрах до стълбите и, изкачвайки ги здраво вкопчен за перилата, като новобранец моряк, най-после се строполих в леглото си.