— Хайде, стига си се размотавал — викна весело на другаря си, който с една ръка и зъби оправяше юздите на коня и се готвеше да ги метне през чуканчето на другата си ръка. — Дори на Тир му е трябвало по-малко време да приготви Глейпнир за Фенрир.
— Млъквай, Дървен крак, да не дойда да изтрия глупавата ти усмивка от лицето — дойде отговорът, но видях, че Едноръкия е поласкан. И с право. Всеки староверец знае, че Тир е най-смелият от старите богове, аезирите. Точно Тир доброволно пъхнал ръка в устата на Фенрир, адския вълк, за да притъпи подозренията на звяра, докато другите богове му надянат Глейпнир, вълшебните окови. Направили ги джуджетата от шест вълшебни съставки — „котешка стъпка, женска брада, корени, мечи жили, риби дъх и птича слюнка“. Глейпнир не поддал дори когато адската хрътка усетила как оковите се затягат и се заборила с всичката си нечиста сила. Тир изгубил ръката си в пастта на адския звяр.
Домакинът на Елфгифу се мръщеше насреща ми.
— Ти ли си Торгилс? — запита рязко. — Закъсняваш. Яздил ли си някога?
Кимнах предпазливо. В Исландия ми се бе случвало да яздя солидните дребни исландски кончета. Те обаче бяха толкова ниски, че ездачът не се нараняваше при падане, а и в Исландия няма пътища, само пътеки през тресавищата, или приземяването е меко, дори да не изкараш късмет и се стовариш на камък. Съвсем не ми се щеше да се кача на нещо, подобно на злонравните жребци, на които се метнаха хускарлите. За мое облекчение домакинът кимна към привързаната зад една от каруците, видимо унила кранта.
— Вземи тази. Или ходи пеш.
Скоро пъстрата ни процесия вече поскърцваше и потракваше през града, а аз се чудех защо никъде не виждах възлюбената си Елфгифу.
Тя се присъедини към нас сред грохот на копита, когато вече бяхме пропълзели около пет мили. „Ето ти я, язди като валкира“, одобрително отбеляза Едноръкия и двамата хускарли се обърнаха да видят младата кралица. Аз също се извъртях на крантата, като гледах да не издавам, че сърцето ми бясно думка в гърдите. Елфгифу яздеше като мъж, с развята пусната коса. Придружаваха я няколко млади благородника, видимо саксонци. Бодна ме ревност. След миг ездачите профучаха край нас и сред брътвежи и доволни възгласи, заеха мястото си начело на малката кавалкада и укротиха конете, за да влязат в крак с нас. Засрамен и изчервен, се подрусвах на грозното добиче. Не бях очаквал, че Елфгифу ще ме погледне, но бях така влюбен, че все пак се надявах да отвърне на погледа ми.
Цели четири нещастни дни се влачех в края на колоната и само от време на време мярвах изящния гръб на Елфгифу. За мен бе истинско мъчение, когато някой от младите мъже се наведеше и я заговаряше или я вадех да отмята глава и се смее на някоя остроумна забележка. Болен от ревност, опитах да разбера кои са спътниците ѝ, но хората покрай мен бяха все мълчаливци. Казаха ми само, че са благородни саксонци, потомци на елдормени.
Пътуването ми причиняваше болка и по друга причина. Вкиснатата кобила се оказа най-тромавото, твърдогърбо създание, убягнало от ножа на касапина. Така набиваше крак, че всяка подкова се забиваше в гръбнака ми. Седлото, от най-евтиния дървен вид, беше цяла агония. Така се схванах, че слезех ли от коня, куцуках като старец. Не че „ездата“ ми допадаше повече. Трябваше да си отвоювам всяка крачка с удари и ритници по бедрата на ленивото създание, и бях напълно безсилен, когато кобилата решеше да се отклони от пътя към някоя туфа трева. Биех я между ушите с една лескова пръчка, отрязана специално за целта, и опъвах юздите, но животното само извръщаше грозна глава и продължаваше към целта. Веднъж пък за мой срам се препъна и двамата се проснахме по очи в прахта. Решеше ли да пасе, бях безсилен. Дърпах юздите, докато ръцете ме заболяваха и я ритах в ребрата, без резултат. Инатият звяр надигаше глава и се завлачваше под псувните ми чак когато пометеше всичко.
— Не изоставай от групата — предупреди ме неразговорливо Едноръкия, дошъл да провери дали всичко е наред отзад.
— Съжалявам, заради коня е — отговорих.
— Ако това изобщо е кон — коментира хускарлът, оглеждайки уродливото създание. — Май не съм виждал по-грозна кранта. Има ли си име?
— Не знам — казах, след което, без да мисля добавих: — Аз ѝ викам Ярнвидя.
Хускарлът ме изгледа странно. Ярнвидя значи „желязна кранта“. Чак сега си дадох сметка, че като Бакрауф, и това е име на тролска жена.
Бавният кон ми даваше предостатъчна възможност да разгледам подробно Англия. Земята бе учудващо плодородна, независимо от скорошните войни. Селата се редяха едно след друго. Повечето бяха спретнати и добре поддържани — десетина покрити със слама къщи със стени от ракита и кирпич или талпи, издигнати край кални улици или на кръстопът. Много имаха градини отпред и отзад, а зад хамбарите, кочините и кошарите се виждаха добре гледани ниви. Ако мястото бе важно, имаше и по-голяма къща на местния големец с параклис или дори дървена черква. На места мярках каменоделци, които поставяха основите на по-висока църковна кула. Култът към Белия Христос се разпространяваше като пожар, дори в селата. Не видях олтар на старите богове, само парцаливи обредни ленти, увесени по големите дъбове, които подсказваха, че Старата вяра все пак не е изчезнала напълно.