Пътувахме по почти права линия, което ми се стори странно. Пътищата в Исландия и Ирландия криволичеха, придържаха се към високото, за да избегнат мочурищата и заобикаляха по-гъстите гори. В Англия, напротив, сечаха почти напряко. Когато се загледах по-внимателно, забелязах, че тежките ни каруци проскърцват по стар път, изровен от колела, но още личеше, а на места имаше и павета и издигнати бордюри.
Когато попитах, ми казаха, че е от римско време. Казвал се Уотлинг Стрийт и макар мостовете и паветата отдавна да били срутени или отнесени от водата, задължение на местните селяни било да поддържат и поправят пътя. Явно невинаги го изпълняваха и на места трябваше да газим през бродове или плащахме на лодкари да ни преведат през реките.
Тъкмо при един такъв преход гнусната Ярнвидя окончателно ме посрами. Влачеше се както обикновено в края на колоната, когато изведнъж надуши вода. Беше жадна и най-спокойно се втурна напред покрай каруците и другите коне. Елфгифу и спътниците ѝ вече бяха стигнали брода и конете им се разхлаждаха в плитчините, а конниците бъбреха. Аз вече бях изгубил всякакъв контрол над Ярнвидя; отвратителната кобила се свлече към брега и докато аз безпомощно опъвах юздите, разблъска двата коня и се бухна кански в плитчините. Огромните ѝ подкови запратиха кални пръски, които измокриха до кости саксонските благородници и самата кралица. Тук звярът се спря, натопи грозна муцуна във водата и шумно започна да пие. Аз бях принуден да стърча на широкия ѝ гръб, аленочервен от срам, а спътниците на Елфгифу ме стрелкаха с гневни погледи, докато се мъчеха да се почистят от калта.
На петия ден отбихме от Уотлинг Стрийт в гъста брезова и дъбова гора, по широка пътека, която ни отведе до крайната ни цел. Домът на Елфгифу бе по-сериозно укрепен от селищата, които подминахме. Беше от вида, който саксонците наричат бург, заобиколен от масивен земен насип и солидна дървена ограда. Гората бе разчистена на стотина метра от нея, за да може при нападение да се даде поле за изява на стрелците. Вътрешното разположение бе такова, че да приюти благородник и свитата му. Имаше спални помещения за слугите, малки казарми за войниците, складове и голяма банкетна зала до голямата манориална5 къща на лорда.
Прашната ни процесия влезе през портата. Местните се бяха строили да ни приветстват. Сред прегръдките, клюките и размяната на новини видях двамата хускарли да се отправят право към къщата. За мое разочарование Елфгифу и придворните ѝ дами изчезнаха в друга една сграда, дамските покои. Аз слязох от коня и се протегнах, доволен най-после да се разделя с Желязната кранта. Един слуга дойде да я отведе. Все пак тя успя подло да ме настъпи, чумата да я тръшне.
Чудех се какво следва да направя и къде да отида, когато се появи мъж със списък, вероятно местният иконом.
— Как се казваш? — попита.
— Торгилс.
Той погледна списъка си.
— Не виждам името ти, сигурно са те добавили в последния момент. Докато изясня това, ще помагаш на Едгар.
— Едгар?
Но домакинът, твърде зает да разяснява подробности, вече ме бе отпратил с ръка. Махна неопределено към една странична врата. Който и да бе Едгар, най-вероятно щях да го открия извън дървената ограда.
С торба на рамо излязох през портата. В далечината се виждаше ниска дървена постройка и малка колиба. Когато ги приближих, чух кучешки лай и крамоли. Изтръпнах. В Ирландия се грижех, не особено успешно, за двата ирландски вълкодава на дъблинския крал Сигтригур. Тук чувах най-малко дузина, а може и повече кучета, а надушвах и непогрешимия им остър „аромат“.
Започваше да вали, един от честите за английската пролет порои, и аз се огледах за убежище. Не исках да рискувам да ме ухапят, затова свърнах встрани и се затичах към малката барака в подножието на гората.
Вратата не беше заключена. Единствената светлина вътре нахлуваше през процепите в рехаво изплетените от клони стени. Когато очите ми се пригодиха към мрака, видях, че в бараката има само няколко солидни пилона, побити в настлания с пясък пръстен под. От тях стърчаха къси дървени колове, увити в зебло или кожа. На тях бяха накацали птици. По размер бяха от педята ми, до малък петел. Беше потискащо тихо. Чувах само далечния вой на кучетата и потракването на дъжда по сламения покрив. Птиците мълчаха, като изключим шумоленето на крилата им или драскането, когато преместваха нокти по прътите. Пристъпих напред, за да ги огледам по-внимателно. Те извръщаха глави след мен — ориентираха се по звука, не можеха да ме видят, защото носеха кожени качулки.