Заковах се на място и изведнъж ме обхвана силна носталгия. Встрани от останалите бе кацнала птица, която веднага разпознах. Перата ѝ бяха бледосиви, почти бели, нашарени с тъмнокафяви петна, като напръскан с мастило пергамент. Дори при оскъдната светлина виждах, че макар и свит и нещастен, това е исландски сокол.
Исландският сокол е кралят на хищните птици. Като дете в Гренландия бях виждал тези величествени птици да ловуват диви гъски в тресавищата. Ловците ни ги ловяха с мрежи или се катереха по скалите и ги отвличаха още голишарчета. Изпращахме пет до шест сокола годишно на търговците ни в Исландия и съм чувал, че те ги продавали скъпо и прескъпо на богати земевладелци в Норвегия или из южните земи.
Соколът сменяше оперението си, затова изглеждаше толкова нещастен, а перата му бяха раздърпани и неугледни. Долови присъствието ми и обърна глава към мен. Аз предпазливо пристъпих напред и тогава видях: очите на сокола бяха зашити. През двата долни клепача бе прокаран тънък конец, който след това бяха изтеглили към гърба и завързали на тила на птицата. Внимателно протегнах ръка, с намерението без да я подплашвам да развържа възела и да освободя клепачите. Нещастната орис на създанието, пленник далеч от дома, насред влажната, зелена Англия, приех за символ на собствените си страдания.
Ръката ми вече бе на не повече от десетина сантиметра над главата на сокола, когато някой сграбчи лявата ми китка и грубо я изви между лопатките. Жилести пръсти се впиха в тила ми и глас яростно изсъска в ухото ми:
— Само докосни тази птица и ще ти счупя първо ръката, после врата!
Бутнаха ме напред, така че бях принуден да се извия от кръста. Нападателят ми ме обърна и подкара, все така превит, към вратата на бараката и на открито с един ритник обиграно ме изкара от равновесие. Строполих се, задъхан, с цял ръст в калта. Нападателят ми ме възседна и притисна коляно в гърба ми. Не можех да извърна глава и да го видя. Успях само да изхъхря:
— Търсех Едгар.
Над мен глас, кипящ от гняв каза:
— Ами, намери го.
Глава втора
Нападателят ми освободи хватката си и ми позволи да се превъртя и погледна нагоре. Над мен стоеше дребен, набит мъж, облечен в кърпена туника, тесни панталони и износени кожени гети. Сивата му коса бе ниско подстригана. Предположих, че е някъде към средата на петдесетте. Най-много ме порази видът му. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, бузите — осеяни с тъмночервени петънца, сякаш ги бяха търкали с пясък. Очите почти не се виждаха под свъсените му вежди. Изглеждаше невероятно опасен, забелязах и затъкнатата в кожения му колан кама с дръжка от еленов рог. Зачудих се как така не я използва. После си спомних с каква лекота ме наемете от бараката.
— Какво правеше при птиците? — попита бесен. Говореше езика на саксонците, достатъчно близък до родния ми нордически да го разбера, но с провинциален акцент, гърлено и бавно. — Кой ти позволи да влизаш там?
— Казах ти — отговорих умиротворително. — Търсех Едгар. Нямах представа, че върша нещо нередно.
— А исландският сокол? Каква работа имаше при него? Какво се опитваше, да го откраднеш ли?
— Не — казах. — Исках да махна конеца, за да може да отвори очи.
— И кой ти позволи да го правиш? — Все повече се ядосваше и започвах да се страхувам, че накрая ще си изтърве нервите и здравата ще ме набие. Нямаше какво да отговоря на въпроса му, затова премълчах.
— Глупак! Птицата може да се паникьоса, да излети от стойката и да се разхвърчи из бараката, да избяга или да се удари. А, за твоя информация, тя струва десет пъти колкото теб, може би дори повече, селяндур такъв.
— Съжалявам — казах. — Виждал съм такива птици, но никога със зашити очи.
Отговорът ми пак го подпали.
— Как така си ги виждал? — изръмжа. — В цяла Англия има най-много пет-шест. Това е кралска птица.
— Там, откъде съм, ги има много.
— Значи си не само крадец, а и лъжец.
— Не, повярвай ми. Там, откъдето идвам, правят гнездата и отглеждат малките си. Влязох в бараката, за да те търся, ако ти си Едгар. Казаха ми да го открия и видя с какво мога да му бъда полезен.