— Не може да идва да преговаря — коментира Илуги. — Вече трябва да е разбрал, че не може да ни изгони, без значение с какво, заплахи или подкуп.
Когато лодката се приближи, изведнъж ми се пригади и по тялото ми изби студена пот. Първо реших, че е заради недоверието ми към Торнбьорн Онгул, но когато малката лодка се приближи разбрах, че има и нещо друго, нещо могъщо и зловещо. Изби ме студена пот и усетих как настръхвам. Изглеждаше нелепо. Пред мен бе само красивото лятно море и малка лодка, управлявана от наежен селянин, който не можеше да се изкатери по скалите. Нямаше нищо страшно.
Погледнах към Гретир. Беше блед и леко трепереше. Откакто заедно видяхме огъня от гробницата на Кар, не бяхме получавали едновременно видение. Но този път то бе замазано и неясно.
— Какво виждаш? — попитах Гретир. Нямаше нужда да обяснявам въпроса си.
— Не знам — отговори пресипнало той. — Но нещо не е наред.
Глупакът Глаум наруши концентрацията ни. Изведнъж започна да рипа по ръба, така че Онгул да го види от лодката. Крещеше неприлични думи и предизвикателства, и стигна дотам, че се обърна, свали гащите до глезените и вирна към Онгул голия си задник.
— Престани! — рязко му заповяда Гретир. Приближи Глаум и го перна толкова силно, че скитникът падна назад. Някак се изправи на крака, обу панталоните и се провлачи встрани, кисело мърморейки.
Гретир се обърна пак към Онгул, който беше спрял да гребе и стоеше на безопасно разстояние от брега.
— Разкарай се! — провикна се Гретир. — Не искам да те слушам.
— Ще си тръгна, когато пожелая — изкрещя му Онгул. — Искам да ти кажа какво мисля за теб. Ти си един страхливец и крадец на чужда земя. Луд си за връзване и убиец, и колкото по-скоро ти видят сметката, толкова по-добре ще е за порядъчните хора.
— Разкарай се! — повтори, крещейки с всичка сила Гретир. — Върви си у дома, нещастен едноок селяк. Ти си този, който носи смърт. Онова момче никога нямаше да се изкатери дотук, ако ти не го бе окуражил. Сега е мъртво, а планът ти се провали с гръм и трясък, и ти излезе пълен глупак.
Размяната на обиди продължи. Усетих пронизваща болка в главата. На Гретир като че ли му нямаше нищо. Може и да го разсейваше гневът му към Онгул, но аз цял се тресях. Денят, започнал толкова обешаващо, сега се изпълваше със заплаха. Небето се покриваше с облаци. Зави ми се свят и седнах на земята, за да прогоня гаденето. Словесният дуел на двамата мъже ехтеше в скалите, но чух и нещо друго: усилващо се пърхане на криле и все по-силни и пискливи птичи призиви. Обърнах се на север. В небето излитаха много, много птици. Засилваха се от скалата, стрелкаха се към морето и после с няколко резки маха на крилете набираха височина. Започнаха да се събират на ята. Напомняха ми за разбунен кошер пчели. Повечето птици се издигнаха спираловидно нагоре. Прииждаха все нови и нови птици и скоро ятото стана толкова огромно, че трябваше да се раздели на редици. Имаше хиляди птици, твърде много да ги преброя или дори да предположа колко. Редица по редица, вид по вид, огромната маса летящи създания кръжеше все по-високо като буреносен облак, докато отделни малки групи не започнаха да се отделят и политат към открито море. В началото ми се струваше, че се движат хаотично. После си дадох сметка, че всички те избягват една посока: никоя не се върна на Дранг. Птиците напускаха острова.
С мъка се изправих и несигурно приближих Гретир. Главата и мускулите ме боляха. Чувствах се ужасно.
— Птиците — унило казах аз. — Заминават си.
— Естествено — отговори той сприхаво през рамо, — всяка година го правят горе-долу по това време. Сега е краят на размножителния им период. Ще се върнат през пролетта.
Разтършува в тревата, измъкна заоблен камък, голям горе-долу колкото самун хляб, вдигна го с две ръце над главата си и го метна по Онгул в лодката далеч долу. Онгул си въобразяваше, че е в безопасност извън обсег, но си бе направил сметката без Гретир Силния, който от детството си насам изумяваше всички дори и само с това колко надалеч може да хвърли камък. Дори не мислех, че е възможно да се опише такава голяма дъга. Гретир се бе прицелил добре — камъкът се спусна надолу, право към лодката. Пропусна Онгул само със сантиметри и глухо се приземи върху куп черни парцали на кърмата. Вързопът потрепери и се сви, и над писъка на пълчищата заминаващи птици съвсем ясно чух гнусен вик от болка. В този момент си спомних къде бях изпитал същия хлад, същото усещане за зло, къде чух същия зъл вик — когато с Транд се бихме с датчаните и ми се яви вещицата Торгерд Холгабрух.
Едва се държах на крака.
— Пипнал си треска — каза Гретир и ме прегърна, за да не падна. — Хайде, Илуги, помогни ми да вкараме Торгилс вътре. — Двамата ме внесоха в землянката и ме настаниха удобно на метнатите на пода овчи кожи.