Мечът падна в пръста. Онгул го вдигна и отряза главата на Гретир от раменете. Бяха му нужни четири удара, отброявах всеки. Опръсканите с кръв останки на разрушената землянка вече бяха претъпкани с потни, ликуващи селяни, които крещяха, говореха един през друг и се поздравяваха с победата.
Глава четиринадесета
Откупих живота си за пет и половина марки. Толкова откриха у мен селяните, а им обещах още десет, ако ме откарат жив, на съд при сина на Снори Годи, Тород. Приеха уговорката, защото след зверското убийство на Гретир и Илуги, повечето се бяха наситили на кръв. Погребаха труповете им сред останките от землянката, после с въже свалиха болното ми, насинено тяло по канарата и ме разположиха на кърмата на лодката си. Горкият Глаум не изкара такъв късмет. На връщане към сушата прерязаха гърлото му и хвърлиха тялото през борда. Главата на Гретир взеха, увита в чувал, за да може Онгул да представи зловещото доказателство на Торир от Гард и да получи наградата си. Надавайки едно ухо разбрах как сме били победени. Онгул потърсил помощ от старата си приемна майка Турид. Турид била волва, за която се говореше, че е веща в черните магии. Точно тя била скрита под онази купчина парцали — трябвало да чуе и прецени жертвата си, за да избере с какви точно руни да я прокълне. После ги изрязала, оцветила ги със собствената си кръв и избрала часа, в който Онгул да пусне прокълнатото дърво в морето. Единствената ми утеха, докато слушах гордите селяни, бе че камъкът на Гретир строшил бедрото на старата вещица и я осакатил за цял живот.
Онгул така и не получи наградата си. Торир от Гард отказал да му я плати. Казал, че като християнин не може да награждава магьосници. Онгул отказал да приеме извинението и на следващия Атлинг дал Торир на съд. Трябва да е побеснял, когато годарите не само застанали на страната на Торир, но и осъдили Онгул на изгнание. Отсъдили, че се е проляла достатъчно кръв и за да се избегне отмъщението на приятелите на Гретир, най-добре ще е Онгул за известно време да напусне Исландия. Както ще разкажа по-късно, аз отново го срещнах, а междувременно боговете ми изпратиха начин да почета паметта на кръвния си брат.
Тород, както и очаквах, бе умерен в присъдата си. Спомни си как Гретир пощади живота му и се отплати, като отсъди да бъда пуснат на свобода, след като изплатя на селяните обещаните десет марки. После, следвайки напътствията на баща си, ми върна отнетия рубин и се зае да уреди отношенията ми със семейството на Гунхилдур. Другата изненада бе, че ми предаде и ковчежето на Транд, който очевидно ме бе посочил за свой наследник. Половината сребро дадох, за да издигнат малко светилище на мястото, където преди бе колибата на Транд, останалото закопах дълбоко в земята.
На пира след откриването на храма се озовах седнал до един от зетьовете на Снори Годи, умен и заможен фермер на име Боли Боласон. Оказа се, че в Боли гори привичната за народите от Севера жажда за пътешествия.
— С нетърпение чакам деня, в който най-големият ми син ще поеме фермата — призна той. — Ще я оставя под неговите грижи, ще събера нещата си и ще замина. Искам докато съм още здрав и прав да видя чужди страни, да срещна нови хора и да видя как живеят. Исландия е твърде малка и отдалечена. Тук съм като в капан.
Думите му ми напомниха молбата на Гретир.
— Ако можеше да избираш, Боли, къде щеше да отидеш?
— В Миклагард, великия град — отговори ми той без колебание. — Говори се, че няма втори като него — огромни палати, бани, статуи, които се движат от само себе си. Улиците са павирани с мрамор и можеш да се разхождаш по тях и по тъмно, защото тамошният императорът е заповядал на всеки ъгъл да има запалени факли.
— А как се стига в Миклагард? — попитах.
— През земите на русите. Всяка година техните търговци носят кожи за продан в императорския двор. Имат специално разрешение да влизат в царството му. Човек може да забогатее от един товар кожи.
Боли попипа яката на наметалото си, скъпа дреха, сложена специално за пиршеството. Яката беше обточена с лъскава кожа.
— Търговецът, който ми продаде това наметало, каза, че русите купуват кожите си от ловците на север. Не съм го виждал лично, но се говори, че русите ходят на самата граница с пустошта и оставят стоките за продан на земята. През нощта или призори местните тайно излизат от гората, взимат стоката и на нейно място оставят толкова кожи, колкото според тях е честната ѝ равностойност. Странни птици са тези ловци. Не обичат натрапници по земите си. Ако прекрачиш границата, най-вероятно ще те омагьосат. Няма по-вещи от тях в сейдура.