Последните му думи наклониха везните. Тор може да вложи думите в устата на Боли, като награда за даровете ми, но изходът реши Один. Едно пътешествие до Миклагард не само щеше да изпълни желанието на Гретир, но и да ме приближи до тайнствата на моя бог.
И така месец по-късно, с чувал стоки на гръб, си проправях път през обширните гори на Пермия, чудейки се дали този път не станах жертва на Один-измамника. След седмица в пустошта още не бях видял нито един местен жител. Дори не знаех как точно се наричат. Боли Боласон ги бе нарекъл скридфини, „финки, които бягат на дъски“. Други им казваха лопар или лапу, което превеждаха според случая като „бягащите“, „вещерите“ или „прокудените“. Всичките ми източници бяха съгласни, че земята, която обитават, е невероятно дива. „Растат само дървета. Няма пръст, само камънак“, предупреди ме Боли. „Не можеш да отглеждаш нищо, няма дори трева. Или там няма крави и съответно няма мляко и сирене. Невъзможно е да отглеждат зърно… и няма бира. Да не говорим за лози и вино. Даже овцете не могат да оцелеят. Само боговете знаят от какво си правят топли дрехи местните, след като нямат вълна. Сняг има осем месеца от годината, а зимната нощ продължава два месеца.“
Никой в търговската станция, откъдето закупих стоката, не можа да хвърли светлина върху тези загадки. Казаха ми само, че трябва да напълня торбата си с шарени панделки, евтини пръстени, медни фигурки, кукички за въдица и ножове. Взеха ме за луд. „Идва зима, изтъкваха, и моментът не е подходящ за търговия. По-добре изчакай до пролетта, тогава местните излизат от горите със зимните кожи.“ Аз упорито не послушах съвета им. Нямах намерение да прекарам няколко месеца в отдалечено поселище на границата с пустошта. Метнах чувала на гръб и потеглих. Сега, когато пръстите и лицето ми започваха да изтръпват от студа, се чудех — и не за първи път — дали не излязох невероятен глупак.
Пътеката, по която вървях през гората, ставаше все по-незабележима. Скоро нямаше да знам накъде да вървя. Продължих наслуки напред. Нямаше ориентири. Всяко дърво приличаше на предишното, и на дърветата отпреди час. Много често чувах шум като от подплашено животно, после звукът от стреснатото му отстъпление заглъхваше в далечината. Така и не видях животните, бяха твърде плашливи. Презрамките на торбата разраниха раменете ми. Реших да спра по-рано и да продължа пак на сутринта. В търсене на заслонено място, където да запаля огън и да хапна от сушената риба в раницата, кривнах вляво от пътеката. След около петдесет крачки се натъкнах на гъст храсталак и бях принуден да се върна. Пробвах противоположната посока. Отново налетях на гъст храст. Върнах се на пътеката, повървях още малко напред и опитах пак. Този път преди да се откажа, направих само двадесет крачки — броях ги, защото не исках да се изгубя.
На десния си крак имах разранена пришка. Бях се съсредоточил върху болката, когато забелязах, че пътеката води към видима пролука сред гъстите храсти. С облекчение ускорих крачка, после се спънах. Кракът ми бе попаднал в метната на земята мрежа. Докато се навеждах да го освободя, чух как някой рязко и ядосано си поема въздух. Изправих се и видях иззад едно дърво да излиза мъж. Носеше лък, със заложена на тетивата стрела. Безмълвно опъна лъка и се прицели в гърдите ми. Аз застинах на място, опитвайки да си придам невинен и безобиден вид.
Непознатият едва стигаше до гърдите ми. Облечен беше в нещо като широка блуза от кожа, най-вероятно от елен. Дрехата бе прибрана на кръста с широк колан от кожата на същото животно. Блузата стигаше до коленете, надолу краката му бяха обути в кожени легинси, които продължаваха в странни мокасини, извити нагоре на пръстите. На главата си имаше конична шапка също от кожа. За миг го взех за горски дух, толкова тихо и тайнствено се бе появил.
Не приближи повече, само леко изцъка с език. Иззад дърветата и храстите излязоха още пет-шест негови другари. Бяха на различна възраст, като най-младият трябва да бе най-много на дванадесет, а най-възрастният мъж бе с рошава брада, която започваше да посивява. Трудно бе да определя точната им възраст. Бяха силно сбръчкани и всички носеха еднакви дрехи. Стигаха едва до рамото ми и имаха подобни черти — широки чела и изпъкнали скули, големи усти и малки брадички, което придаваше на лицата им странна триъгълна форма. Забелязах, че очите на няколко от мъжете са избледнели, сякаш са се взирали твърде дълго в слънцето, познатите от ми в Гренландия признаци на снежна слепота.