Не бяха враждебно настроени. Всички носеха дълги ловни лъкове, но само първият продължаваше да ме държи на мушка, а не след дълго и той свали оръжието си. Последва кратък спор на език, който не разбирах. Водач като че ли нямаше — всички, включително момчето, изразиха мнението си. Изведнъж се обърнаха да си вървят и един от тях ми кимна с глава, знак да ги последвам. Озадачен до немай и къде, поех зад тях по пътеката. Те дори не се обърнаха да проверят дали съм там, а аз открих, че независимо от дребния си ръст, лопарите — нямаше какви други да са — се движат забележително бързо.
Скоростният преход ни отведе до мястото, където живееха — няколко шатри на брега на малка река. В началото ги взех за ловен лагер, после видях жени, деца и кучета, и дори увесена от едно дърво люлка. Завързани встрани имаше пет странни животни. Очевидно бяха елени и рогата им биха направили чест на елените, които ловувахме с Едгар в Англия. Телата им обаче бяха двойно по-малки. Дребният им ръст някак подхождаше на хората, които — по наши стандарти — бяха направо джуджета.
Мъжът, който пръв се показа в гората, ме отведе до шатрата си, махна ми да изчакам и потъна вътре. Свалих раницата си на земята и седнах до нея. Мъжът се върна и мълчаливо ми подаде дървена купа. Вътре имаше парчета от нещо като пай. Пробвах го — оказа се каша от риба и диви ягоди.
Докато се хранех, хората в лагера учтиво ме отбягваха и се върнаха към обичайните си задължения, с малки ведра носеха вода от реката или съчки за огъня и щъкаха между шатрите. Зачудих се какво ще се случи сега. Довърших храната и пих вода от дървена купа, донесена ми от една жена. Моят закрилник — така го възприемах — отново се появи от шатрата си с нещо, което взех за дървено сито. После видях, че е барабан, голям, плосък и не по-дълбок от дланта ми, с форма на неправилен кръг. Мъжът внимателно го остави на земята и приклекна до него. Приближиха още няколко мъже, седнаха в кръг и последва нов тих разговор. Аз все така не разбирах какво казват, но няколко пъти чух думата „вуоб“. Накрая моят закрилник бръкна в кожената си туника и извади малък рогов клин, не по-голям от пул за игра, който внимателно остави върху барабана. От дълбините на туниката сега се появи къса палка с формата на чук, с която мъжът тихо започна да удря по барабана. Останалите се приведоха напред и наостриха уши.
Отгатнах какво правят, станах и се присъединих към кръга; съседът ми учтиво се отмести, за да ми направи място. Барабанът беше изрисуван с десетки фигурки и символи. Някои разпознах: риба елен, танцуващ мъж с ръце и крака като клечки, лък и стрела, няколко от старите руни. Много символи виждах за първи път и можех само да гадая значението им — заврънтулки, зигзагообразни черти, неправилни звезди, кръгове и вълнички. Предположих, че един от символите трябва да представлява слънцето, друг — луната, а имаше един, който вероятно бе гора. Мълчаливо гледах как малкият костен пул подскача и обикаля кожата на барабана, вибрираща под равните удари на мъжа с палката. Пулът постепенно сякаш откри мястото си и остана там — над рисунка на мъж с нещо като еленови рога на главата. Мъжът отведнъж спря да барабани. Пулът остана на мястото си. Мъжът го взе, върна го в средата на барабана и пак подхвана бавния, монотонен ритъм. Пулът пак заподскача по барабана и застана в същата позиция. Моят закрилник го хвърли за трети път, този път от края на барабана. И пак рогът застана над рисунката с рогатия мъж, после помръдна и застина над един символ на триъгълник, вероятно шатра.
Мъжът пъхна палката обратно в туниката си. Над събралите се спусна пълна тишина. Нещо се бе променило. Лопарите преди бяха внимателни, почти резервирани, а сега ми се сториха малко нервни.
Мъжът ми махна да го последвам до една разположена леко встрани от другите шатра. Като тях представляваше дълги пръти, които се събираха при върха и бяха плътно покрити с брезова кора. Мъжът спря при отвора и извика, „Раса!“ Отвътре излезе най-грозния човек, който съм виждал в живота си. Беше със същия ръст и телосложение като останалите, но всяка черта по лицето му бе някак крива. Носът му беше закривен и топчест. Очите, изхвръкнали изпод бухлатите вежди, му придаваха непрекъснато изумено изражение. Устните не можеха да обхванат щръкналите зъби, а устата бе определено несиметрична. В сравнение с лисичите лица на другите лопари, този тук изглеждаше гротескно.
— Добре дошъл си сред нас. Радвам се, че пристигна — каза странният мъж. Едва не подскочих, не само заради думите, а и заради това, че ги каза на нордически, със силен акцент и внимателно подбрани фрази, но определено разбираем.