Едгар идваше в кучкарника сутрин и вечер, да провери мен и противните хрътки. Влизаше и безгрижно прегазваше животинския хаос. Имаше свръхестествена способност да засича кои от животните са порязани или одрани. Протягаше се, сграбчваше кучето и го придърпваше към себе си. Хладнокръвно отмяташе уши, разтваряше пръсти и търсеше бодили, и преспокойно отместваше срамните им части — които наричаше „двора с каменната порта“, за да провери дали не са натъртени и не кървят. Ако откриеше рана, вадеше игла и конец, и с коляно придържаше животното на земята, докато я зашие. Ако кучето се дърпаше, понякога ме викаше да го държа, при което псетата естествено здравата ме хапеха. Веднъж, когато видя шурналата от ръката ми кръв, Едгар доволно се ухили и каза:
— Пада ти се, задето си напъха ръката в устата му — присмя ми се, а аз веднага се сетих за Едноръкия, за хускарла. — Пак е по-добре от котешко ухапване. Те гноясват. Кучешката уста е чиста и здрава. Ако кучето не е бясно, де. — Това, което ме ухапа, определено не изглеждаше такова, затова безмълвно засмуках раничките си от зъбите му. Едгар обаче нямаше да ме остави току-така. — Знаеш ли какво трябва да направиш, ако те ухапе бясно куче? — попита въодушевено. — Намираш здрав, силен петел, оскубваш всичките му пера, лепваш задника му на раната и здравата го стресваш. Червата му ще се свият и ще засмучат отровата. — Разсмя се с глас.
Мъките ми щяха да продължат много по-дълго, ако на четвъртия ден не изгубих едно куче. Едгар ми бе заповядал да ги отведа да попасат на една поляна на няколкостотин крачки от кучкарника. За краткия преход обаче аз успях да изгубя от поглед хрътките, а когато се върнах, не забелязах, че едно липсва. Осъзнах грешката си едва когато пак преброих животните, преди да ги прибера за през нощта. Затворих вратата на кучкарника и се върнах да потърся липсващото куче на поляната. Не го повиках, защото не знаех името му, а и не исках Едгар да научи за случилото се. Толкова се ядоса само от възможността да изгубя сокол, че бях сигурен, че ще побеснее за куче. Вървях тихо, с надеждата да открия беглеца. На поляната го нямаше и с идеята, че може да се е залутало за храна към дома на Едгар, отидох да проверя там.
Докато заобикалях малката къща, чух леко потракване и видях Едгар. Беше коленичил с гръб към мен, пред разстлана бяла покривка. Върху нея, там, където току-що ги бе хвърлил, лежаха шест плоски пръчки. Едгар, който до този момент ги бе гледал втренчено, изненадано се извърна на пети.
— Какво казват? — попитах, с надеждата да изпреваря гневния изблик.
Той ме изгледа с подозрение.
— Не ти влиза в работа — отговори. Понечих да си тръгна, когато неочаквано го чух да казва: — Можеш ли да четеш с уонди6?
Аз се обърнах и предпазливо отговорих:
— В моята родина предпочитаме да хвърляме зар или тафъл. А пръчките привързваме една към друга, като книга.
— Какво е тафъл?
— Нещо като дъска с руни.
— Но все пак хвърляте и уонди?
— Някои от по-старите хора да, пръчки или животински кости.
— Тогава ми кажи какво казват тези тук.
Приближих се към покривката. На нея бяха пръснати шест уонда, Едгар държеше седмия в ръка. Към един от тези на земята беше привързано червено парцалче. То трябва да бе „господарят“. Три бяха малко по-къси от останалите.
— Какво виждаш? — попита Едгар, с умолителна нотка в гласа.
— Объркано е — казах. Наведох се и вдигнах един леко крив уонд. Обърнах го и разчетох знака. — Тир, богът на смъртта и войната.
Едгар ме погледна озадачен за миг, после кръвта се оттегли от лицето му и червеникавите петна по скулите му изпъкнаха още по-ясно.
— Тир? Можеш да четеш знаците? Сигурен ли си?
— Естествено — отговорих и му показах лицевата страна на уонда, където имаше символ с формата на стрела. — Аз вярвам в Один и точно Один е научил тайната на руните, и я дал на хората. Той измислил и заровете за гадаене на бъдещето. Много е лесно. Тази руна е знакът на Тир.
— Това трябва да значи, че тя е мъртва — каза с треперещ глас Едгар.
— Коя?
— Дъщеря ми. Преди четири години, по време на размириците, я отвлече банда датски разбойници. Не можаха да превземат бурга — спря ги живият плет, — но обходиха района, пребиха най-малкия ми син толкова жестоко, че го ослепиха с едното око, и взеха момичето. Беше само на дванадесет. Оттогава не сме чували нищо за нея.