Раса погледна към барабана. Пръстенът бе спрял върху рисунка на мъж на кон.
— Това ли имаше предвид под движение?
Отговорът ми се стори очевиден, но все пак казах:
— Не, не този знак. Не съм сигурен как да го тълкувам, но каквото и да е, той ме касае лично. Усетих как духът ми става по-силен, когато пръстенът спря на символа.
— Погледни пак и ми кажи какво виждаш.
Огледах фигурата по-внимателно. Беше едва ли не най-дребната на барабана, сместена в малкото пространство между по-стари, избелели символи. Не видях да се повтаря на друго място. Конникът носеше кръгъл щит. Странно, помислих. Не бях видял у сабме щитове. А и един кон никога няма да оцелее в тази гола, студена земя. Погледнах пак и забелязах, че простичко нарисуваният кон е с осем крака.
Надигнах глава към Раса, който ме гледаше въпросително с изпъкналите си очи.
— Това е Один — казах. — Язди Слейпнир.
— Така ли? Заех символа от уседналите хора. Видях го издълбан на един камък и разбрах, че у него има сила.
— Один е моят бог — казах. — Точно Один ме доведе във вашите земи.
— По-късно ще ми разкажеш кой е този Один — отговори Раса. — Сред моите хора този символ има друго значение. За нас това е символът на приближаващата смърт.
С това загадъчно предсказание започна престоя ми при племето сабме. Дните ми с тях са сред най-необикновените и щастливи в живота ми, благодарение почти изцяло на Раса и семейството му. Раса не беше обикновен нояде, а минаваше за може би най-великият на своето поколение. Необичайният му вид го бе белязал от ранно детство. Неугледен и тромав, той коренно се различавал от другите момчета. Когато опитвал да участва в игрите им, понякога падал и се давел или напълно губел съзнание. Викингските деца сигурно щяха да му се подиграват, но сабме се отнасяли към него с особена топлота. Никой не се изненадал, когато на осем години започнал да получава странни, обезпокоителни видения. За сабме това било доказателство, че свещените им предци са изпратили Раса за свой посредник. Родителите му без колебание дали сина си на обучение при местния шаман. Тридесет години по-късно славата му бе стигнала далеч отвъд горите, където живееше племето му, до океана и сабме, които ловяха тюлени и малки китове. Всички племена, сийди, знаеха, че Раса е велик нояде, чийто дух от време на време ги посещава при пътешествията си. Толкова ценяха думата му, че никой не постави под въпрос решението да прибере в шатрата си един чужденец и да го обучи в свещените тайнства. Собствената му сийда вярваше, че великият им нояде ме е призовал. Така казваха барабаните. Аз пък понякога вярвах, че Раса действа от името на Один. В други моменти ми се струваше, че е самият Всемирен отец, приел човешки образ.
Нашата сийда (както скоро започнах да мисля за племето) премести лагера си на сутринта след пристигането ми. Не си направиха труд да разглобяват палатките от брезова кора, просто събраха малкото си вещи, увиха ги на вързопи, които после метнаха на ремъци през рамо или привързаха към гърбовете си и поеха по пътеката, която следваше течението на реката. Риболовът не върви, обясни Раса. Местният воден дух и боговете на рибите са недоволни. Не знаел причината за гнева им. На дъното на реката има дупка към подземната река на духовете, рибата избягала там. Най-разумно щеше да е сийдата да се премести на друго място, където духовете са по-благосклонни. Нямаше време за губене. Скоро реката щеше да замръзне и риболовът — от който сийдата зависеше почти колкото от лова — да стане невъзможен. Двадесетте семейства, плюс кучетата им и шестте боазо вървяха половин ден, преди да стигнат до крайната си цел надолу по течението. Сийдата очевидно бе лагерувала тук и преди. Още стърчаха прътите на шатрите, които сабме сега бързо покриха с кожи.
— Брезовата кора не може да спре снеговете и зимните ветрове, не е достатъчно топла — обясни Раса. — През следващите няколко седмици ще сме на един пласт кожа. После, когато стане наистина студено, ще добавим още, за да задържим топлината вътре.
Семейството на Раса се състоеше от съпругата му, омъжена дъщеря със съпруга си и малкото им дете, и втора дъщеря, която ми се стори позната. Едва по-късно се сетих, че беше с ловците при вудмана. Всички сабме се обличаха в кожени блузи, легинси и шапки; невъзможно бе да различиш мъжете от жените, а и не очаквах сред ловците да има момиче. През първата прекарана в палатката на Раса нощ не забелязах да има втора дъщеря — преди да легнат, сабме свалят само обувките си. Когато пропълзях в шатрата, тя бе изпълнена с дим. В центъра имаше огнище, а отворът за дима в горната част беше частично закрит от рибите, провесени да се опушват на един побит над огъня кол. Свободно се дишаше само ниско над земята. Покрай стените на палатката бяха подредени вещите на семейството, те се превръщаха във възглавници, когато легнехме да спим върху кожите, метнати над „килима“ от пресни брезови клонки. Нямаше мебели.